Всички знаем, че има не малко игри, които недостигат до стария контитент. Досега някакси успявахме да се докоснем до част от тях – появихме се в списъците на много онлайн магазини. Радоста в живота ни на геймъри наречено онлайн пазаруване вече се превърща в АД, но за неше успокоение само за пазаруване извън ЕС.

Досега успявахме да се радваме на игри като BlazBlue, Demon’s Soul, God Of War Collection и други подобни в дните когато го правеха и геймърите извън Европа. Сега нещата се промениха. Нашата любима държава направи няколко промени и вече сме длъжни да плащаме ДДС за пратки, чиято стойност надвишава 15 Евро. Радостта от region free игрите за PC, PS3, NDS и някои XBOX 360 заглавия вече няма да ни помогне да не нарушаваме месечния си бюджет.

Положението през 2009
Изминалата година не беше лоша за поръчките, които правихме. Освен, че английската лира поевтиняваше, държавата не мислеше нас простосмъртните за престъпници и сумата за която можехме да пазаруваме извън ЕС без да дължим ДДС беше 150 Евро. Дали щяхме да си купим God Of War Collection месеци преди да излезе в Европа, или пък да се порадваме на Demon’s Soul, която може да не види европейски пазар, или ще спестим някой лев с по-евтините амеркански PS3 игри… имахме свободата да се радваме, защото 150Евро бяха напълно достатъчни.

2010
Дали българските търговци на игри ще бъдат доволни от факта, че едно амариканско издание на FFXIII ще струва почти толкова колкото в техния магазин, а не както беше досега да излиза с около 30-40лв. по-евтино – не мисля.
Дали българската държава ще спечели нещо от това – не мися.
Дали това ще ни накара да си харчим парите в България – не мисля.

15 евровата бариара ще ни попречи да пазаруваме на нормални цени игри, които няма да бъдат издавани в Европа, но това няма да зарадва бъгларските търговци, защото те така или иначе не продават такива игри .  А хората, които купуват игри за да могат да си позволят повече за същите пари пък ще се ориентират към магазини в Европа (amazon.co.uk).

Накратко казано: за да си вземете играта, чиято стойност е 40 Евро, ще трябва да се „позабавлявате“ в митницата – това означава че освен плащането ще си загубите и няколко часа в „играта“: плащай и тук и там.

След доста ниската оценка на първия филм, реших да не бъда с предразсъдъци и се опитах да изчистя лошият спомен за „бледоликия” Едуард и неговата замаяна изгора Изабела Лебедска… Въоръжих се с търпимост, толерантност и прочие техники за едно обективно и позитивно виждане над това продължение, което се очаква да задмине оригиналът по всички параграфи – операторско майсторство, сценарий, режисьорски похвати, качествена актьорска игра и още повече приходи.

Трябва да призная, че съм грешал в своите филмови претенции към филма – тази част е много по-дебилна, плоска, тъпа, скучна и е едно зашеметяващо идиотско пътуване към тийн проблемите на подрастващите вампири, техните човешки половинки, полуголи индиански върколаци и любовни терзания плюс саможертви в името на сълзливо-сополиви емоции и въздишки по едни от най-гейските персонажи, които съм наблюдавал на екран… Сам не зная защо си причиних това…

Момичето и нейният вампир – традиция и дълголетие

НО нека започна от началото – след като бях написал материала за първия филм и с радост се заех с други проекти (далеч по-интересни и занимателни от изследването на вампирската душевност през пубертета), когато получих обаждане от Шефа (митичната фигура в нашият екип, която обича да ни тормози с неочаквани идеи за материали) при което той с равен и железен тон ми съобщи, че ревюто ми за „Здрач” се оказало най-четения и посещаван материал в цялата творческа история на GMBD и аз се ухилих доволно от похвалата, но усмивката ми помръкна със скоростта на протони в акселератор, когато той с присъщият си дълбок тембър довърши изречението с думите: „… което означава, че ще трябва да изгледаш и останалите части…” и после връзката прекъсна, оставяйки ме да се пуля в нищото пред мен… А и предната вечер бях прекалил с алкохолните градуси, та това ми дойде доста отрезвяващо, доста гаден начин да прекъснеш блаженият махмурлук…

Както казах по-горе, въоръжих се с търпение и толерантност и се насочих към киното в града. Както и подозирах, пред и вътре в киното имаше многолюдна тълпа съставена от подрастващи с излишно количество хормони за употреба и въздухът се беше наелектризирал от естроген и тестостерон – като че ли нямаше да дават филм за вампирски трепети, а най-великата романтична драма на света съизмерима само с „Доктор Живаго”, „Отнесени от вихъра”, „Титаник” и още няколко заглавия, които са мерител за сълзливи ситуации и хлипащи въздишки. Историята се повтаряше отново…

Времето до прожекцията намаляваше, но пък се увеличи шума и въодушевените разговори относно очакванията за това продължение, като неизменно се спомена колко бил сладък Робърт Патисън (ау, невероятен сладур е, като торта от сладкарници Неделя), и как вампирското семейство били изключително мили хорица и още от сорта. Невероятни коментари, трябва да призная. След тъпканицата пред входа криво-ляво се настаних на хубаво място и се заслушах в познатия тон на мляскане, хрупане на чипс и пукани и шумно лочене на вода и други течности. Не знаех какво обаче щеше да последва после по време на самия филм – сетивата ми бяха изострени в очакване на неочакваното.

Отиде килима, но тук се забелязват наченки на овчия поглед – безценно

Започна филма – главната героиня с овчия поглед и полуотворената уста гледаше своя блед любим и вървяха някакви елементарни диалози от сорта:”Обичам те, аз също, целуни ме, искам да бъдем винаги заедно, не бих те заменила за всичкото злато на света” и още подобни излияния, при изговарянето им залата с хормоналните контейнери повтаряше репликата като някакво противно ехо и все едно бях на планината. Както и да е, няма да се моря да разказвам сюжета, понеже той почти не присъстваше, но в общи линии – героинята иска да става вампир, героят с LED подсветката на екрана не иска да я гризе като молец-нов пуловер, семейството бледолики се изнасят някъде по широкия свят, гадните вампири се завръщат за тормоз и свежо месце, червенокожия приятел на Бела се появява да я пази, но после Еди се връща и за капак се появява един кралски вампирски род, чийто членове са по-бледи и от тоалетна хартия и всички искат само едно – кръвчицата на Бела. Голяма вкусотия ще да е.

Нямаше такова повествование, един час на екрана имаше мудни действия, неадекватни герои и плоски изречения, след единият час имаше малко CGI, още по-мудни действия, още по-плоски изречения (някой подрастващ май се е потрудил за да направи диалозите максимално елементарни), може би около 20-на секунди бой между вампири (по-скоро подмятане) и накрая един култов разговор, който разби всякакви стереотипи и плот туистове… Аз лично на моменти се усещах, че ми се придрямва, но сганта зад, до и пред мен не допусна да заспя на стола, поради всичките ахкания, охкания, хрускания на кореноплодни и други сегменти присъщи за кинозала пълна с екзалтирани фенки (и фенове) на Едуард и компания. А по едно време засилено започнах да си мисля: „кога ще свърши тая идиотщина” и се опитвах да не навлизам дълбоко в дебрите на филма, че да не се дразня от цялата му клишираност…

Но, поне добре се посмях – още в първата сцена, малко след личностните терзания на Белка (без Сивушко) относно рожденият й ден и самият процес на остаряване (който тя прие доста трагично) тя беше на гости у сем. Подсветкови (демек Кълън) и след обичайните пожелания се започна отварянето на подаръците – но при един опаковката се оказа доста добре наточена и успя да пусне една Тънка червена линия по някой от пръстите на Увцъта и естествено вампирите пощуряха (а из залата се разнесоха едни такива отчаяни викове и подмятания от типа:”Олеееее, ми сига ‘ко ши станиии”) и Джаспърчо като най-съобразителен скочи пръв към обяда си, но батко му Еди го шамароса здраво прилагайки му двоен удар в гърдите и го прати на уроци по пиано, като преди това съвсем съвестно паркира своята голяма любов в един старинен шкаф от времето на Ренесанса. Просто красота… Лошото дойде след тази размяна на удари – нашето момче реши да се чупи и направи сцена на раздяла, а пък овчия поглед се размекна като кашкавал оставен на слънце и взе да изпада в истерични проблясъци, а те зачестиха след изчезването на Еди от живота й и от това пострада само милият й баща, който се събуждаше на дивана в хола след поредният крясък на овчата си дъщеря, която много тежко преживяваше раздялата с кръвопиеца. Ех, тези драми. На преден план изскочи старият познайник на Бела – индианчето Джейк, който взе да се навърта около нея като разбра, че онзи свръх бледоликия го няма. Сформира се един любовен триъгълник с тъпия ъгъл към кухата глава на главната героиня, която зърна в появата на червенокожия нова авантюра и смело се зае със задачата да му омае главата и да запълни дупката от трагичното заминаване на Еди. Онези моменти с истеричните крясъци ми дойдоха в повече и направо ми идеше да отида в апаратната и да нарежа цялата лента на малки късчета, които да полея обилно с бензин или друга запалителна течност и да танцувам полугол край огъня…

Прословутия любовен ТЪПОъгълен триъгълник в действие

Размечтах се, а трябва да се концентрирам върху сюжетната нишка и олигофрениите случващи се по тази нишка. А те не закъсняха – по някое време се появи Лоран (оня тъмния субект с хаитянските плитки) и реши да си хапне поне глезенче от крайниците на Блея Слон, като не пропусна да сподели с нея, че червенокосата от предната част я търси за тайна вечеря, но преди да захапе явно много търсената и кожа барабар с кръвчицата пулсираща под нея едни добре охранени куче-вълци се метнаха отгоре му и започна малко преследване из горските дебри. Изобщо във филма се наблюдаваха много джогинг моменти, приказват малко и току някой почне да тича наоколо като изоглавен – странна работа, да пълниш и без това напълно безсмисления сценарий с излишни действия само за да покажеш колко добри CGI хрумвания има във филма и колко реалистично са направени самите добитъци, или пък само за да покажеш един полугол смугъл индианец, който си припка до резервата по едни къси гащи, а дъжда плиска отгоре и му пълни цепката на задника с вода.

Не знам защо са направили такава банална история с елементи уж на любовна лирика и някакво мижаво действие с подскоци и лоши погледи – да, и тук ги има и то най-вече в разговорите между псетата и смукачите (очевидно е че не се понасяха от самото начало), но това заедно с мрънкането на главната героиня да бъде „превърната” в малко сладко вампирче беше като че ли кулминацията на тъпия диалог. Изкарваха се на показ някакви малоумни причини и доводи за това кой е по-добрия представител – тя се опитваше да убеди Джейк, че вампирите са много бързи, а той я контрира с гениалното прозрение, че върколаците са още по-бързи… Какво по дяволите означаваше това, някакво тъпо мерене на членове и доказване кой е по-достоен да й завърти главата, ебахти просветлението – явно авторката Стефани Майър има някакви извратени мокри сънища със зоофилски наклонности и ги материализира в книгите си, където говори от името на героинята си за по-голяма достоверност. За щастие, нямам намерение да покварявам и без това малкото ми акъл с прочит на книжния вариант, това вече ще ми дойде в повече… Но поне можеха да се постараят и да направят филма малко по-интересен от поредният вариант по американски на „Езеро от любов”, който май е бил с най-нисък рейтинг от всички предавания – безинтересни персонажи, които се шляят безцелно по екрана, подсмърчащи за изгубена любов, други пък които се борят за отмъщение над падналия боен другар, трети с разни мании за величие и намерения да заемат висш пост в йерархията на вълкодавите и някакви уж върховни кръвопийци наречени Волтури (всъщност си бяха нещо като скатавки и манипулатори, гледащи доста приятелски, но май от тях зависеше съдбата на всички останали под тях в хранителната верига) за които беше важно да изглеждат като емота, натруфени с дантелки, кордели (може и корсети) фьешън прически и прочие атрибути на бароковият период – абсолютна гейщина.

Единоборство между вампири – дървени пози и слабо окосмени гърди

А, там бях свидетел на може би най-малоумната сцена в близките 10 години, която съм имал нещастието да видя на кино – когато „добрите” вампири обещават, че Беличката ще стане една от тях, баш гея решава да се подсигури и започва да се ровичка в съзнанието на Алис (онази телепатката) за да види дали е вярно всичко това и на бялото платно в залата се показа следната картинка: гора осветена от игриви слънчеви лъчи, тук-там връзки свежа, зелена трева, Еди припка като младо планинско козле, облечен доста стилно в една такава широка усмивка разкриваща прекрасни дентални грижи. В кадър идва и Бела облечена в една умопомрачителна светло лилава рокля с разни орнаменти на бродерии по ръкавите и едно деколте, което май беше излишно на фона на хроничната й гръдна плоскост и с неизменната голямаааа усмивка без никакъв помен от овчия поглед и комплексарското излъчване. УжаааасТ – ето тук не се сдържах и се сцепих от смях, това беше и единственият признак на емоция, която имаше такъв спонтанен изблик през трайността на целия филм.

Останалото беше скука с безобразни нива на баналност и напълно лишени от някакъв заряд ситуации и сцени, направени за да развличат малоумната американска аудитория във възрастовия диапазон от 12-16 годишни като не съм сигурен за горната граница. Два часа кино-мъчение – ето това си причиних и направо не знам с какви усилия ще гледам третата част, където май ще има сватба понеже тази част завърши с един емблематичен разговор между Истеричката и Подсветката: Бела: „Искам ти да го направиш” Еди: „Но при едно условие” Бела: „какво е то?” Еди: „Ще бъдем завинаги заедно” Бела: „Само това искам” Еди: „Омъжи се за мен, Бела” и после черен екран под съпровода на ръкопляскания на половината зала и викове „дааа, ураааа” и други от сорта. Аз просто останах без думи… Само си представих сватбата – залата украсена а на масите наредени по списъка: вампир-върколак, вампир-върколак и така…

Бих могъл да коментирам и безцелните лутания на Бела, уж влюбването й в Джейк, напълно излишният sub-plot с участието на Виктория, който се изчерпа с голям маратон в пресечена местност и малко плуване стил подводница, мимолетното появяване на Дакота Фанинг като велика инквизиторка на Волутрите, прилагайки нещо като Круциатус на Еди, но с по-прозаичното име – Болка и още и още тъпни разпръснати в това подобие на филм, което поставено до оригинала е толкова слабо, че първата част си е направо прилична. Сега малко за самите актьори – Кристен Стюарт е на обичайното драматично-истерично-лигаво ниво с нейната запазена марка овчи-телешко-агнешки поглед в различни тоналности и други депресантски елементи спомагащи за по-некадърно представяне на главната героиня. Прелиташе между двамата си обожатели със скоростта на колибри кръжащо около венчелистчета и като че ли се чудеше кой от двамата е по-интересен и разигра вече споменатия любовен триъгълник, но това не спаси филма от провал в моите очи.

Ето тук вече наблюдаваме „овчи поглед” в пълният му блясък, както и мускулатура тийн едишън

Робърт Патисън и неговият герой на вегетариански вампир – нищо ново и тук, пак вяло и безинтересно представяне, гарнирано с някоя сълза и прилив на тъга от време на време по любимата си и толкова. Репликите му бяха отново самото съвършенство по елементарност и еднообразие, а самата игра по-зле и от първата част. За героя на Джейк – освен че показа едно добре гледано във фитнеса тяло (когато си свали тениската половината зала се изпълни с бликнали хормони от подрастващи девойчета и възгласи: „аууу че сладууур, уаааууу, гле’й к’ви плочкиии” и други подобни – щях да си издрайфам пилето с картофи и млечната салата барабар с трите ракии които бях пил преди прожекцията, но в последният момент реших да не хабя алкохолния материал, че поне той ме държеше да изтрая целия филм.

Така че повече не смятам да се фокусирам върху това изтезания за моите сетива и кино възгледи, за обобщение – за мен това беше един напълно излишен и олигофренско направен филм с много плоскодънни идеи, диалози като от книжка с картинки за 3 годишни, плюс абсолютно бездарни превъплъщения от страна на актьорите и някакви компютърно генерирани картинки ей така за цвят…

Пак в традицията на първата част ще дам 3 оценки:

Моята лична оценка е: 1/10 (само заради Алис и заради няколкото моменти на смях)
За онези до 16 год. – вероятно ще се изкефят на такива лични драми – 9/10 (ако и Еди беше се съблякъл гол до кръста щеше да е по-висока)
За онези над 16 – нека сами да преценят…

Автор: Кирил Вълков ака The Grim Reaper

Нацисти. Геноцид. Холокоста. Концлагери. Окупация. Хитлер. Третия Райх. Вдигнати ръце за поздрав: „Heil Hitler!”. Ето тези стилизирани епитети изскочиха в съзнанието ми, когато преглеждах предварителните материали за „Операция Валкирия” и не бях привлечен особено от факта, че може би ще стана свидетел на безкрайни разговори и планиране на атентат, докато не стигна до развръзката. Радвам се, че не бях прав. Филмът се оказа едно напрегнато пътуване и представяне на целите на група опозиционери в името на идеал, който на хартия почти винаги звучи просто перфектно.

От X-men до спретнати офицерски униформи

Преди време случайно попаднах на документален филм озаглавен „Атентатът срещу Фюрера: истината и последиците” (или нещо подобно, понякога паметта ми изневерява) и там беше проследено как се е стигнало до един от по-интересните начини за премахването на Фюрера от военно-политическата сцена и най-вече да се спре войната. И ето преди няколко дена изгледах и филмовата адаптация по въпроса, дело на режисьора Брайън Сингър (X-men), с участието на Том Круз, Бил Наи, Кенет Брана и Том Уилкинсън. Определено се изненадах от кастинга, интригуваща подборка от различни по качество и изпълнения актьори, но много добре паснати като персонажи в историята, която въпреки че беше през погледа на американски режисьор, съдържаше известна доза дълбочина и напрежение, съчетани с добра игра и внимателно подготвени сцени и диалози.  Трудно преглъщам прекалено суховати сценарии, където диалога доминира, а динамичните сцени са сведени до минимум, но тук бях завладян от цялостното развитие на самия сюжет и героите в нея, които я допълваха в един много добър баланс. Заедно с всичките онези вътрешни борби, манипулации, диверсии и прочие съставни части на планиран заговор или конспирация, която се ражда в страна, чийто самопровъзгласил се лидер е един от най-мразените хора в цялата човешка история.

Много спретнат, едноок и амбициозен – Том Круз като немец...

Липсата на по-мащабни батални сцени, бе компенсирана от актьорската игра, от добрия сценарий и постепенното разкриване на героите и техните действия. Сюжета обрисува картината на Германия през периода 1944-45, когато военните успехи са минало, а грохналата стратегическа машина започва бавно да се руши под анемичните усилия на главния щаб на Вермахта и вече помътнелият ум на Хитлер. В тези времена се формира и групата на противниците на този режим и техните идеи за премахването на Фюрера от неговия педестал. Разни хора с разни идеали, комбинация между висши военни и политически фигури, събрани с една цел – възраждането на нова Германия. Осъзнали, че сегашното положение на страната се нуждае от промяна, те организират мрежа от сподвижници и съюзници, които намират сред новопристигналите в щаба. Както се получава с фон Щауфенберг (Том Круз), ветеран от войната полу-инвалид с една отрязана длан и без едно око (само дървеният крак липсваше за да заприлича на пират), който бива въведен в конспирацията и самият заговор от персонажите на Кенет Брана и Бил Наи. Първият се показа като умел стратег, но преждевременно изпратен на фронта, а другият имаше малко скатаващ се облик и леко страхливо излъчване, но накрая захвърли мишата кожа и прие с достойнство предизвикателството.

Изпитателни погледи и стегнати челюсти – ето така трябва да изглеждат военните...

Още от самото начало фон Щауфенберг поема инициативата в свои ръце и ентусиазирано се заема със задачата, като разработва свой собствен план за неутрализирането на военния елит на Германия. И то в самото сърце на врага – в тайната щаб-квартира със звучното име Леговището, където всички по-важни тактически решения се взимат и изпълняват. С дързък план включващ експлозиви и малки изчисления фон Щауфенберг се впуска в едно пътуване, което се оказва лебедовата му песен. Израснал в род на военни и аристократи, той се проявява като умел пълководец и стратег, но най-вече човек, който вижда в реда установен от Фюрера, само безсмислици и ненужни заповеди. Сюжетът гъвкаво върви напред, без да изпада в пространствени обяснения, които само биха разводнили действието и героите – имаше доста стегнато (като немска военна стойка) екранно повествование уповаващо се на достоверност и стил (от страна на актьорите), което лично мен много ме зарадва.

Веселата дружинка на Робин Щауфенберг – прекалено сериозни...

Отдавна не бях гледал филм, който да ме държи с интерес от началото до края, е малко странно ми звучаха не-немско говорящите герои, но онези от масовката си плещеха на швабски и така оправиха усещането са атмосфера. Допадна ми стила на заснемане – нещо като псевдо документална драма проследяваща пътят на една реална личност и нейният отпечатък върху историята. Не зная доколко това на екрана отразяваше истинските събития, но всичко бе поднесено по елегантен и ненатрапчив начин, който успя да ме впечатли.
Том Круз играе своята роля с лекота и макар да не съм положително настроен към сциентолозите (тяхната максима е от рода на „богатите – по-богати, бедните – по-бедни”) трябва да му призная талантът и умението му да се слива с персонажите си. Самият актьорски състав е на високо ниво и въпреки многословието (дългите сцени на диалогова борба) всеки един от тях даде своето за това „Операция Валкирия” да бъде добър филм. Изненадах се от броя атентати срещу Адолф Хитлер – цели 22 и той е успял да оцелее, въпреки упоритите набези към това да се види некролога му разлепен по стените на Райхстага със заглавието „Скръбна вест”. Издръжливо семе.
Но все пак видях и другата страна на германската военна машина от онова време – хора отдадени на цел, благородна и достойна за пример. Не всички немци са били гестаповци, есесовци и членове на младежката организация на Хитлер. Макар и американизирана, тази история е представена по начин, който ми въздейства. Поне ме накара да се замисля над идеята: „А какво би станало, ако бяха успели?”.
А вие, как мислите?

Субективна оценка на автора: 9/10

Автор: Кирил Вълков aka The Grim Reaper

Малко поредици през годините са успявали да запазят онези черти в себе си, които са ги направили популярни и по такъв начин са балансирали своите качества, че всяка част от поредицата да е, ако не по-добра предходната, то поне на същото ниво. Има и немалко провали и спад в екранното забавление от доста представители на трилогии, квадрилогии и тем подобни. Малцина са примерите за правилно прпорциониране на съставните си елементи и този път идва тази последна (засега) част от една култова екшън поредица с щастлив край.

Yuppie kay yay motherfucker!!!

Джон МакКлейн затвори телефона и излезе от кабинката. Така или иначе с Холи никога вече нямаше да бъдат сплотено семейство. Какво се обърка? Нима не хвърли всички сили за да изчисти небостъргача от онези странно говорещи противняци (въпреки че още вадеше стъкла от задника си), нима не мръзна като бездомно псе на онова летище, справяйки се с досадни охранители и добре екипирани терористи и пак заради мирът и разбирателството в семейството (е, и заради заплахата към страната му). Явно всичко е било напразно, но си струваше да опита за последен път, нищо че току-що беше изпратил в небитието псевдо братът на Ханс Грубер заедно с цялата му ловна дружинка. Поне изтребването на задници вървеше добре.
Постоянно си мислеше за децата си – какво трябваше да понесат покрай родителските им кавги и вечната борба кой е по-прав. Реши да си почине от всичко това, затвори се в себе си и се вглъби в работата – така не усещаше много силно болката вътре. Годините минаваха, с Холи продължаваха да се отчуждават, децата растяха без баща, той се принуди да премахне и без това оредялата си коса – поне ще заслепява лошите с лъснато до блясък теме. И за какво бе необходимо всичко това? За едно „другарско” потупване по рамото и едно фалшиво „Благодаря” изтръгнато от мазните усти на скапаните му шефове. Задници. Самовлюбени, шибани задници заслепени от алчност и вонящи на корупция. Искаше да отиде до ултрамодерните им офиси и да навре значката си в стиснатите им дебели задни бузи, но работата беше единственото което му остана (заедно с жалкият му пенсионен фонд).

Обяснение в любов на лошите – ще се лее кръв...

Преди броени секунди бе наритал един бъдещ обожател на дъщеря му Луси и тъкмо си мислеше, че е приключил за денонощието, когато му се обадиха за да се прави на ескорт на някакъв тип на име Матю Фарел. Напълно рутинно задължение, което можеше да бъде изпълнено от натегачите в службата, но трябваше да е той, от всички ченгета в града, точно Джон МакКлейн бе най-подходящ. Какво от това че беше 3 сутринта, майната му на няколкото часа сън, защо да не се направи на добрия чичко полицай и да стори едно добро дело за обществото. Изпсува наум и се насочи към адреса на този Фарел. Пред него се показа една неугледна сграда, сливаща се с еднообразността наоколо – сиви блокове, еднакви прозорци и задължителните ръждясали метални перила на противопожарното стълбище. Преглътна изнервеното си его и почука на олющената повърхност на вратата. В процепа украсен с паянтова верига се показа лицето на Матю-computer-geek-Фарел – зализано хакерче (писач на алгоритми) с ококорен поглед. След задължителния процес на легитимация Джон навлезе в кочинката на младежа и се озова в един напълно различен свят – на светещи монитори, пиукащи устройства и екшън фигурки, които той сметна за куклички. Тъкмо щеше да го подкани отново да си събира парцалките (и куклите), когато хакерчето се засили към прозореца и преди Джон да реагира, първият куршум разби стъклото на ситни парченца, а детектив Джон МакКлейн вече знаеше, че му предстои една трудна рутинна задача… Но поне имаше задници за изтребване. Изпсува (този път на глас) и се зае с ентусиазъм за 4-ти път…

„Say Hello to my baldy friend!” – този път потникът е в тъмен цвят...

Започнах малко прозаично това ревю (рецензия) на един от новите представители на тази стара поредица, понеже исках да го направя малко по-специално – доста години изминаха от третата част и бях се примирил, че ще си остане трилогия (нещо като хеттрик в киното), но през 2007 се изненадах истински, когато разбрах че се снима 4-та част. Стана модерно да се изтупват старите поредици от прахта и да се правят чисто нови продължения за радост (и в някои случаи за жалост) на стари и млади. В конкретният случай отново станах свидетел на познатата формула от предните части – екшън подплатен с ефектни каскади (малко CGI), хапливите забележки на Джон МакКлейн, интересно отборно сътрудничество между технологичен инвалид и хакер, за който няма електронни устройства с тайни. Искрено се смях при вида на Брус Уилис, койт ос емблематичния „празен поглед” гледаше всяко едно действие и дума от високотехнологичния речник на Матю Фарел (в ролята Джъстин Лонг) и потъваше в нямо изумление след новите (за него) и странни умения на младежа. Generation gap, какво да се прави.
Сред всички тези двоични кодове, IP адреси и алгоритми се открои и водещата лоша фигура на екрана. Тимъти Олифант (Hitman) се въплъщава в ролята на студенокръвния и пресметлив Томас Гейбриъл – недооценен програмист за когот парите са над всичко. Компания му правеха готина азиатска мацка, един проклет хамстер със завидни акробатични способности и цял куп други нещастници, които бяха отстранени от сцената по няколко зрелищни начина. Връщане към корените на поредицата, което ми хареса – имаше и няколко CGI момента, но те не развалиха общото ми впечатление за тази четвърта част. А очаквах да е зле, признавам си, след всички онези натруфени продължения на които станах свидетел в последно време, това се оказа завой в правилната посока. Което можем да отдадем на режисьора Лен Уайзман (Подземен свят) и Брус Уилис – след 12 години да успееш да изиграеш със същия ентусиазъм познатата роля на кораво ченге, което не умира лесно е постижение. Със същия успех мога да считам и завръщането на Харисън Форд като емблемата Индиана Джоунс.

Кочинката бързо се превърна в отломки – Чистота ще има доста работа...

Дори и факта, че традиционнните клишета от жанра присъстваха тук отново, не ме накара да погледна със снизхождение на тази част, появила се доста след третото превъплъщение на Брус Уилис – може и да съм пристрастен към цинично-издръжливия образ на Джон МакКлейн – въпреки всички добре познати елементи, това за мен е един успешен опит за продължаване на серията. Не зная дали ще има пета част (все пак чичо Уилис не е първа младост), но и тези четири части са достойни за етикета „култов екшън”. Какъвто и получаваме.
Ако трябва да подредя по лични предпочитания всички филми от поредицата, класацията би изглеждала така:

1.Die Hard
2.Die Hard 4.0
3.Die Hard 2
4.Die Hard with a vengeance

Die Hard 4.0

Субективна оценка на автора: 9.5/10

Автор: Кирил Вълков aka The Grim Reaper

JJ Abrams (Mission Impossible III, LOST), който сам си признава, че е фен на Star Wars e един страннен избор за режисьор, но в случая това е в негов плюс, защото не се чувства длъжен да се придържа стриктно към вселената и не става нейн затворник. Така се получава най-свежия филм от поредицата от години насам. Подобно на предната (и първи) му пълнометражна лента Mission Impossible III обаче и този има малко телевизионно усещане на плиткост, което показва, че може да създаваш велики сериали, но за пълнометражното кино се иска малко повече умение. Аbrams показва, че все пак има талант в него със спиращи дъха сцени на унищожение и смърт, както и, че e един от малкото хора, които знаят, че няма звук в космоса. Фенството му на Star Wars също си личи, защото някои сцени и сегменти много приличат на части от Лукасовата сага (ледената планета и чудовищата на нея е голям пример).

Сценаристите на Transformers Roberto Orci и Alex Kurtzman са запазили хумора, сексапила, усещането на оригинала и някои (но не всички) култови фрази като са добавили важни елементи, които преди липсваха, а именно драма и емоция. Сюжета прибавя дълбочина на персонажити без да ги променя из основи и едновременно не се взема много на сериозно и си остава на ниво летен блокбъстър без да използва научни приказки от типа на обръщане на поляритета на дийлитуимните кристали и подобни. Един минус е присъствието на просташкия и неподходящ (все едно изкаран от American Pie) за такъв тип филм хумор, присъстваш в повечето творби на дуото. Поне тук е в сравнително малки размери.

Dammit, we are the Enterprise crew, not the Power Rangers.

Химията между актьорите в Star Trek винаги е била изключително важна (най-вече заради голямото наличие на броманси (аka man crush бел. Wikipedia) във всеки сериал). За щастие създателите са успяли да избегнат капана на младия каст и не са създали Orange County in Space и всички поддържащи герои успяват да блеснат поне в една сцена и пак да имат еднакво екранно време. Крис Пайн (The Princess Diaries 2: Royal Engagement) като Кърк се е постарал да не имитира Шатнър, което е добре, защото не прилича на застарящ плейбой с шкембе. Но пък това, че е новак в киното си му личи значително. Закари Куинто (Heroes) пък, който е дебютант на големия екран и Karl Urban (Lord of the Rings, Doom) се превъплатяват напълно в ролите си на Spock и Bones и на места може и да ги объркаш с оригиналите. Simon Pegg (Shaun of the Dead) в началото ме съмняваше, че ще е добър Скоти, но след като се появи на екран ме опроверга напълно. Единственато лоша част е, че можеха да му измислят малко по-смешни реплики и да му отделят повече екранно време, но за сметка на това през почти всички сцени с него е едно Yoda like извънземно, което не приказва, но е забавно. John Cho (Harold & Kumar Escape from Guantanamo Bay) би бил сравнително по-добър като Sulu, ако не беше влязъл дълбоко в азиатските стереотипи носейки джобен самурайски меч и подскачащ наляво надясно като нинджа. Антон Йелчин (Hearts in Atlantis) като руския младеж Чехов от друга страна е запазил начина на говорене на оригинала, а именно замествайки „в” с „у” (явно в комунистическата утопия на Роденбери правилният говор не е приоритет) и е успял да го направи още по-досаден. Това веднага му печели титлата Jar Jar Binks оf Star Trek. Всички други актьори имат прекалено малки роли, камеота или не впечатляват с нищо, че да бъдат споменати.

Upgraded with a flash light.

Духът на оригиналния сериал е запазен като типичните елементи си седят (комунстическата утопия, мирът между различните етноси, елфските уши и прическите тип купа на Вулканците) и са модернизирани тези които трябва (визуалната репрезентация на телепортирането), за да бъдат харесани от младото поколение и едновременно да не отчуждят старите фенове, които не приемат промяната много добре. Едни от нещата, които пищят за промяна в Star Trek вселената са бластерите им и дизайна на корабите. За щастие има положителни промени и в двата аспекта. Бластерчетата вече не приличат на дистанционно за кола или в най-добрия случай автоматична самобрасначка, а са се превърнали в доста стилни пистолетчета, а по космическите кораби макар да има само козметични промени вече приличат повече на бойни машини с множество бойни станции с унищожителна мощ, а не са само плоски чинии с части приличащи на женски полови органи. Също положителна промяна е добавянето на няколко извънземни от Star Wars калибър и премахването на lame расите, които приличат на обикновенни хора, но имат израстаци по челата и грознити прически. Единственото отрицателно нещо по темата е Орионката (зеленокожата извънземна), чиито грим е ужасен и прилича все едно са я боядисали с блажна боя. Редовният композитор на JJ Abrams Michael Giacchino се е постарал да създаде инспирираща музика, която на места обаче стилово прилича на музика от LOST, а един от траковете е 90% същия.

Филмът свършва с думите от началните надписи на оригиналния сериал, както и последният епизод на сериала Enterprise завършва по същият начин. Думи, които аз иронизирах в началото на това ревю и винаги съм ги намирал за прекалено cheesy, но това е малък кусур, защото Star Trek oпределено ще спечели навалици от фенове и благодарение на заплануваните продължения ще държи поредицата жива още дълго време.

Прилича на: Transformers
Не прилича на: който и да е от предните филми за Star Trek

Обективна оценка: 8/10
Субективна оценка: 8.5/10

Кратка информация:
Режисьор: J. J. Abrams
Сценарист: Roberto Orci, Alex Kurtzman
Участват: Chris Pine, Zachary Quinto, Karl Urban, Zoe Saldana, Simon Pegg, John Cho, Anton Yelchin, Eric Bana, Jennifer Morrison, Winona Ryder, Leonard Nimoy
Жанр: Sci-Fi

Тhey don’t do ‘em like they used to.

Едуард Зуик (Glory, The Last Samurai) известен с историческите си филми на военна тематика и тук не разочарова като ни представя един доста тежък и корав на моменти филм, като показва, че битките и екшъна (в края на филма има една бойна сцена за цвят) не са най-важното, а емоцията и преживяванията на героите.

Пролет пукна, а по пушката ми има водорасли.

На моменти си личи как сценария e писан доста след времето, през което се развива действието. Реплики от типа “Big brother returns” звучат доста модерно и не на място. За да се оправдаят изискванията на сюжета има доста диалог, в който се коментират съдбите на евреите през втората световна война и като цяло се стига до заклюението, че доста повече хора биха се спасили, ако се е дейставало малко повече вместо да се седи на луксозен диван и да се броят диаманти, докато се чака да дойдат Съюзниците да ги спасят (тук може да се благодари на Япония, че е вкарала САЩ в конфликта, защото без американците единствените живи евреи щяха да са Стивън Спилбърг и Уди Алън). Междувременно филма успява да запази сивата (биеща малко към бяло) нотка в историята на братя Белски и руските партизани като освен добрите им дела показва и някои от лошите. Доста добър comic relief във филма са диалозите между Allan Corduner (De-Lovely) и Mark Feuerstein (What Women Want), които постоянно спорят по философски и религиозни теми. Доста по-сериозни са братята Белски, които постоянно се чудят къде е границата между това да се защитаваш и това да се превърнеш в животно.

Aбе, къде е батко?

Даниел Крейг (Quantum of Solace, Golden Compass) като брат #1 за пореден път напомня, че не случайно е първият актьор в историята на James Bond, който му се е налагало да показва чувства, а не само да изглежда добре в смокинг, да казва “Bond, James Bond” и „Shaken, not stirred”. Тук има една вдъхновяваща реч яхнал един кон и много наподобява Арагорн в Завръщането на Кралят. Ролята на Лиев Шрайбър (The Omen, Kate & Leopold) а именно брат #2 има доста прилики с тази в X-Men Origins: Wolverine и той я изиграва почти по същия начин (явно доста трайно се е въплътил в образа). Alexa Davalоs (The Mist) дава заявка, че става и за филмова актриса. Jamie Bell (Jumper, Billy Elliot) не блести с нищо особено, но като се има предвид, че е третия брат Белски предимно гледа тъпо и изпълнява заповеди, което е доста повече от задълженията на четвъртия брат George MacKay (Peter Pan) , който само гледа тъпо.

Едни от най-отличителните черти на Defiance са езиците, които говорят героите в него. Немците говорят на немски с немски акцент, руснаците на руски с руски акцент, беларусите на полски с полски акцент, а беларуските евреи на развален английски със странен акцент. Първоначално като чуеш Даниел Крейг да говори звучи доста долнопробно, но с течение на действието лека полека акцента избледнява и не се забелязва. Фактът, че съвсем изчезва, когато персонажите крещят също помага.

Интересно нещо, което ми направи впечатление е, че героите, които бяха разделени от жените си си вземаха „горски съпруги”, което подсказва, че евреите освен да правят кинти обичат и да се праскат доволно.

Музиката на James Newton Howard има номинация за Оскар, макар да не е някаква много специална, запомняща се или въздействаща, но JNH е композитор, който блести най-вече във филмите на Шаямалян.

В крайна сметка Defiance попълва квотата за военни филми от втората световна война с евреи и едновременно с това създателите на поредиците Call of Duty и Medal оf Honor може да вземат идеята за чифути, партизани и да открият съвсем нова ниша на гейм пазара.

Прилича на: Glory, The Last Samurai

Обективна оценка: 7/10
Субективна оценка: 8/10

Кратка информация:
Режисьор: Edward Zwick
Сценарист: Clayton Frohman, Edward Zwick
Участват: Daniel Craig, Liev Schreiber, Jamie Bell, George MacKay, Alexa Davalos
Жанр: World War II period drama

Много време се чудих как да започна и предполагам, че просто ще пропусна въведението. „Бърз и Яростен” се води четвърта част от поредицата и е достоен наследник на предните части. Ако си се прецакал да го гледаш на кино като мен мога само да те съжалявам. Всичко започва добре с кражбата на нефт направо от камиона, който го превозва, следва готина каскада и АХА да си помислиш, че може да се е получил добър филм идва апокалипсис. Актьорите започват да говорят(!) и трябва да търпиш 40-50 минути „драматични” разговори, които те разчувстват както само ранните гейм екранизации на Хер Уве Бол успяваха да го направят. За да ви убия надеждите казвам, че Мишел Родригес умира още в началото и това е единственото хубаво нещо в първата половина на филма. Гадното латино беше най-некъдърно от цялия каст.

Втората половина беше значително по-добре, тъй като разговорите намаляха драстично и започнаха „гонениците”. Имаше малко интрига с това кой е големият лош бос и разни други дебилщини. Клишираността просто излиза на талази от лентата. Не присъства и една оригинална реплика. Колите пък все едно са ги избирали местните Голф фенове. Няма такава безформеност и кофти оцветяване. Тук-там имаше „мускулести” возила да разведряват обстановката, но явно не им е стигал бюджета за повече. На сценариста трябва да му се издаде забрана да пише.

Доста го оплюх филма, но не е чак толкова лош. Съветът ми е, ако го гледате вкъщи да превъртите до средата след като мине първата сцена. Няма да ви липсва много от и без това не особено интересния сюжет и ще се поизкефите на каскадите с коли. Задължителен филм за безмозъчните фенчета на поредицата, които и без това не разбират от стойностно кино.

Оценка на първата половина: 4/10
Оценка на втората половина: 7/10

Теодор „Hegemony” Димокенчев

Ревю за Fast & Furious

В резултат на това, тази година се превърна в може би най-важната в историята на PES. Нека видим дали обещанията на разработчиците ще оправдаят доверието на феновете в този чисто нов футболен симулатор на Konami.

Извън терена

Един от остро критикуваните аспекти на играта във визуално отношение бяха дървените конзолни менюта, които създаваха впечатлението, че са били направени просто „ей така” за не повече от 5 минути. За радост нещата са коренно различни в PES 2010. Макар, че крещящите розово – черни цветови схеми са запазени, менютата са много по-добре организирани и подредени от преди. Тактиките и схемите на игра са тотално преработени и са хиляди пъти по-добри от тези в предишните игри. Най-нашумялото нововъведение тук са тактическите слайдъри чрез, които много прецизно можете да нагласите елементи в играта като : преса, дефанзивната линия, контра атаки и т. н. Освен това всеки слайд е представен визуално и за ваше улеснение показва какъв ще бъде ефектът, ако го преместите напред или назад.

Друго нововъведение е “Player Cards”. Всеки играч има свои картички, които показват областта, в която той е добър. Тази система е много по-лесна за възприемане, отколкото дълги листи със статове, които използваше играта в предишните години. Режимите остават същите, както преди, но вече играта притежава нов и уникален Master league режим, който според мен е класи над Manager Mode-а на FIFA. Най-значителните промени са новата система за трансфери, реалните парични единци, /а не просто точки, с които закупувате играчи /, нов интерфейс и промяна в календара. Останалите подобрения  оставам да откриете сами, защото те изобщо не са малко, а има още доста неща, които да ви представя. От значение е и фактът, че вече няма отделен loading screen, а мачовете зареждат докато си избирате отборите и правите настройки по състава.

Лизенците

Те са частични, но както винаги това е лесно поправимо с някой Option File, който ще ви позволи да различите любимия си отбор, а не да бъде просто Man Blue ( Манчестър Сити ). И все пак, напълно лицензираните първенства са :  Ligue 1, Lega Calcio Serie A TIM и Eredivisie, а частично – Barclays Premier League ( само Manchester United и Liverpool) и Liga BBVA с 12 лицензирани отбора. От тази година лицензиран е и наследникът на UEFA Cup – Liga Europa, където участват и двата български гранда Левски и ЦСКА /за съжаление не присъстват в играта /.

На терена

Както и в истинския живот, най-интересното се случва на терена. Благодарение на пренаписаният си енджин играта изглежда по-реалистична от когато и да е било до сега. Естествено и приликата на компютърните играчи с истинските е подобрена. без затруднение ще можете да различите повече от любимите си играчи, а по време на кът сцените ще се учудите, че те реагират досущ като по телевизията. Освен това индивидуалните качества на повечето от играчите са отразени и тук. Например, ако шутирате с Анри, то шутът ще бъде в типично негов стил, ако се затичате с Рууни, то той ще бяга като Рууни.

Чувството от новия PES е все толкова поглъщащо и вие ще й се насладите, както сте го правили последните 2, 3 или повече години. Въпреки това играта има и своите геймплей недостатъци, които и тази година изобщо не са малко. Да започнем с това, че игра продължава да бъде малко „бавна”. Топката е много по-тежка от преди и като цяло физиката й не е така каквато трябва да бъде. Смяната на посоките, дрибъла, спринтовете  се усещат така че, все едно има залепена дъвка за обувките. Тази година и съдията не е достатъчно убедителен /нещо, което беше голям плюс в предишните версии /. Той ще свири по-рядко, а за да го накарате да го направи ще трябва да се извърши доста тежко нарушение срещу вас, на принципа „Няма кръв, няма фал“. Следващият минус е меко казаното малоумие на вратарите. В някои от мачовете те ще спасяват в невъзможни ситуации, а в други те просто ще гледат как топката влиза във вратата. Продължаваме с повеждането на топката от играчите и техния спринт. Забележете, че винаги играчът повежда кълбото с палецът си ( ?!?! ), а спринтът му наподобява този на щраус. Заради този момент играта получи прозвището си Pro Robot Soccer. Следва заниженото ниво на трудност. Да, тази година играта е по-лесна от всякога и за това предпочитам да играя мултиплеър на нея, отколкото да разпилявам защитата на компютъра на Top Player. На последно място нека споменем и непроменената система за изпълнение на пряк свободни удари, които продължава да бъде толкова примитивна, но за сметка на нея е въведен нов начин за изпълнение на дузпите. Системата предлага нова камера /отново зад играча Ви, но вече е доста по-удобна.

Заключение

Тази година играта е коренно различна с уникални подобрения по геймплея / къде за добро, къде за лошо / и фотореалистична графика, но и този нов енджин има доста трески да дялане. Някои от минусите в геймплея обаче биха ви развалили удоволствието от играта срещу компютъра, но играта предлага мултиплеър, неузнаваемо променен от този в предишните серии. Сега е истинско удоволствие да се изправите срещу реален противник, а не постоянна борба с лаг-а по време на мача. Така турнирите ще станат още по-вълнуващи, но все пак да не се застоите прекалено много пред мониторите  .

Както подобава за силен турнир битките бяха интензивни, завързани и интригуващи. Димитър „LRM-Technics” Сивков загуби от Калоян „IF.Jezuz” Енчев в мача от основната схема, но правилото за двойна елиминация му позволи да премине в схемата на загубилите. Малко по-късно двамата играчи се срещнаха отново, но този път LRM-Technics се оказа по-съобразителен и спечели. Това го изведе до големия финал, където го очакваше победителят от първия LAN турнир Иларион „PRADA” Стаматов. Димитър Сивков беше загрял от предишната среща и макар и трудно успя да надделее, с което си осигури и титлата от турнира. Освен, че зае първото място във втория онлайн турнир от Asbis StarCraft Challenge той прибра и голямата награда – озвучителна система Logitech X-210, а също така се класира и за финалите на серията от 8 турнира, които ще се проведат през декември.