Виртуална България в настъпление

Ето така в момента изглежда картата на виртуалния свят и това, което постига нашата виртуална родина. Проблема обаче е, че не ни достигат хора, затова най-накрая се реших да напиша този материал, в който да разкажа малко за една елементарна браузърна игра, която не отнема много време или би могла да отнема много часове. Най-вече правя това, защото играта доста се промени и сега вече е интересна и за младежките години на един виртуален гражданин и тъй като това е основата на всяка нация реших да разкажа историята на моя виртуален гражданин AMitrev* и така да ви представя eRepublik.

Започнах да играя тази игра през лятото на 2009, когато България наброяваше 200 човека. Тогава положението беше скучно, но не ми пречеше да отделям по 2-3мин. на ден да цъкам основните бутони. Сега този момент го няма, защото още от млади виртуалните граждани могат да участват в битките и да се развиват по-бързо. Затова прескачам скучните първи 6 месеца и идва момента, в който битките засегнаха и България - Румъния ни беше завладяла. С помощта на играчи от съюзнически страни обединени около съюза Феникс започна освобождаването.

Покрай тази случка в играта дойдоха много българи и в последствие се създаде Българска армия, в която участваха само реални хора. И точно това беше забавното в цялата работа, комуникацията с други хора. В един отряд бяхме хора между 14 и 42 години, но това не беше пречка за никой. Няколко месеца след това станах и министър на отбраната... е тогава вече многото хора на различни възрасти си каза думата . Общо взето при 100 българи имаме 200 различни мнения , което пък прави играта интересна на всички, които ги интересуват такива политически кариери.

Избори за президент през октовмрви 2010

Ще прескоча малко скучното време на реформи в играта и ще премина директно към последните седмици, в които с няколко човека стартирахме проекта "Бирена партия" и успяхме да издигнем президент, който беше избран. Макар и да е малко ограничен политическия модул в играта е интересен за доста хора, като по време на избори в пресата става някакъв ад . Та като казах преса се сетих, че навремето спечелих конкурс за статия и така си създадох вестник, в който и до ден днешен пиша глупости за виртуални свят, така че за всички фенове на блоговете можете да си пишете там виртуален блог, докато играта .

Ако имате достатъчно време и виртуално злато, което се печели като се биете, работите и т.н., можете да започнете бизнес в някой от секторите: производство, добив и строеж. Във всеки от отраслите има няколко различни типа фирми, като най-особено е положението при добива. За да имате успешна фирма за добив трябва да е направена в регион с висок добив на ресурса, който ще добивате. Такива региони ние в България нямаме, затова и се запътихме към Иран, където в момента владеем жито. До сега битки се водеха най-вече за региони с висок добив, но всичко се промени и играта стана по военна от всякога.

Една от епичните битки в eRepublik

Така простичко изглеждат битките, в които се решават съдбите на виртуалните държави. Скоро ще има нови промени в играта, а и ще дойде нашия ред да браним завладените територии, така че ела и се бийте с нас* докато си почивате от скучния реален живот без битки с танкове срещу полските мулташки орди.

Ела и направи България непобедима *

* всички линкове са мой реферал, чрез който аз ще спечеля медал за социална дейност, както и малко виртуално злато;

Ландо реши да ги разведе из покоите си и тръгна към най-близката зала, където по думите му, ги очаквали множество стриптийзьорки и 100 л. от отлежалата му домашна ракия. При тези думи Хан Соло преглътна 2л. слюнка и без да чака втора покана, задърпа Лея в посока към залата, но тя го сръга в ребрата и онзи кротна, обещавайки си наум, че ще й го върне ако не с ритник в кръста, то поне с юмрук в мутрата. Но когато влязоха вътре откриха най-големия стриптийзьор Darth Vader, който хич не беше приятна гледка, защото беше останал само по боксерки, но с прословутия шлем на главата и беше изпразнил цялото буре и сега доста старателно се клатушкаше с кръгови движения и се опитваше да тропне имперска копаница, но не му се удаде и се пльосна върху остатъците от салатата, с една ръка прегърнал Боба, на когото шлема му беше почервенял от притеснение и си мислеше кога ще свърши всичко това.

Почувствай Силата на Империята и после ми говори за разтърсващи преживявания – кампания за набиране на доброволци за армията на Щурмоваците

Както и да е, Хан Соло и Чуби ги набутаха в една килия 2х2 м. и им правеха психоатаки, Лея я вързаха за пилона на дискотеката и я накараха да им изтакова един танц. Darth Vader се тъпчеше с Алка Селцер и постоянно се оригваше толкова гръмогласно, че полилеите се тресяха, а уредбата прескачаше и сменяше музиката. Когато главоболието му изчезна, той пристъпи към изпълнението на пъкления си план, който включваше претопяване на Хан Соло в малка пластика, трансформиране на Чубака в килим (и ако остане материал да се изплетат шушони за имперските щурмоваци, че идваше зима), C-3PO окачен на стената като старинен свещник и разтваряне девствените порти на принцеса Лея. От гореспоменатите действия, той успя да свърши само първото, защото се оказа че нито има куки за плетене или стан, нито поялник за префасониране крайниците на робота, нито що-годе функционираща полова система, за да дари Лея с това което май всички от цялата трилогия искаха да й дадат.
След творческия процес по скулптурното обезпечаване на малко мършавата фигура на Сол+Пипер, той (Darth) подари още топлата статуя на Боба и най-нагло прибра другите трима под крилата на отряд Storm Troopers, които с техните бели одежди приличаха на френски монахини и самият той блажено се отпусна в мекия си кожен фотьойл с пура и чаша коняк в ръка, аристократично димейки, запълвайки и без това тясното помещение с ужасна смрад и почти беше заспал, когато един глас го стресна с думите: - Алоооо Дъртия, лисичарник ли ще правиш а? Vader изтри изпотените стъкла на каската си и през тях видя мутрата на Люк Скай-каквото-беше, който вече държеше фенерчето и го размахваше под носа му с едно „бжът-мжът”, сякаш комари свиреха валсове в ушите на Darth Vader.
По същото това време негрото се реваншира за пропуска си със стриптийзьорките и уреди да пребият бялата агитка на имперския отбор от тълпа местни маниаци, привърженици на „Облаците” (да не се бърка с алкохолното питие със същото име). Грабвайте дървата!!! – някой си изкряска, и пластмаси, тенекии захвърчаха завчаска. Двете враждуващи страни си размениха по два-три дънера изкопани незнайно откъде, после замятаха кристални сервизи от Чехия и тръби 1”, които допринесоха за тоталното Разбиване! На групичката бели щички, които се натъркаляха на земята, кой с разбит череп, кой без зъби, кой със стърчащи ребра, други със строшени прешлени, но пиянството на един народ не продължи дълго, понеже се намесиха ченгетата от местната полиция и на бойното поле останаха само онези десет бели малоумници, стенещи и охкащи, обаче полицаите бяха нещо кисели, щото същия ден им бяха намалили заплатите и ръцете ги сърбяха изключително много, така че когато запитаха ония лежащите за документи и те само измучаха в отговор, ченгетата кипнаха и си го изкараха на белите. Между другото линейката пристигна прекалено късно и когато видяха картинката, се обадиха на пулта и повикаха трупната кола.
Докато роднините на геройски загиналите, ронеха сълзи пред моргата, Лея, Ландо и Чубака и тенекиения преводач се качиха на малко очукания кораб на Хан Солото и се изнесоха в непозната посока, показвайки им на всички загубеняци останали в града, един от петте си пръста на двете си ръце и в отговор получавах транспаранти с думите:”Почакайте, то продължение ще има!”, „Ландо, ти си мой!”, „Чубака, дано ти заседне рибена кост в устата!”, „Обичам Лея!!!”, „C-3PO, дано ти изгният  спойките на интегралните схеми!” и други такива подобни, описващи настроението на тъжните хора от Градът в парниците от загубата на техния губернатор.

Епичната битка е в разгара си – на кой ли ще му издържат по-дълго батериите?

А на друго място, много по-далеч от площадката за излитане, се развиваше друга сцена, където двама безстрашни герои се бяха изправили един срещу друг в смъртна хватка и кръстосваха мечове с формата на ергономични крушки Philips, злобно ухилени в чийто усмивки хич не личаха наченки на дълготрайно приятелство. По едно време Darth успя да приклещи Люк в машината за художествени произведения, но в същия момент Скайчо излетя право нагоре без засилка и се шибна в тръбите над ямата, но бърз като маймунка си припомни един стар филм с Кристоф Ламбер – „Тарзан от рода Грейстоук” и сръчно започна да се изкачва по гумените лиани, сякаш под него не беше гробаря Darth Vader, а стадо разярени крокодили. На тази негова акробатика Черния герой възкликна: „впечатляващо!” и после добави подкупващо: „а бананче искаш ли?” и вече уверено бъркаше в пазарската си чанта (от типа дупка-шнур), но Люк любезно му отказа с един точно премерен ритник между гънките на каската му, изпращайки добрия дядко Дърт в едно вълнуващо пътуване надолу по стълбите на уникалния архитектурен комплекс, подарен на кръжока по малки художествени пластики и скулптури по линия на програмата ФАР (PHARE). По едно време Дарт изчезна за малко да поиграе дартс и вече почти печелеше, но зад себе си чу стъпките на Лукчо, захвърли стреличките утрепвайки съперника си, като спази принципа „Leave no witnesses” и смени батериите на фенерчето (ново, халоген, цена по споразумение), за да може да противодейства на чисто новия луминесцентен меч, собственост на безстрашния войн-новобранец-джедай, произведен в Япония.
При една атака, подло насочена към слабините на Люка, той отскочи във въдуха и опари с крайчеца на сабичката си рамото с размери на 5 л. буре за бира на Vader и онзи се ядоса. Прибра батериите в джоба си и захвана да мята, с помощта на телекинеза, разни трансформатори, акумулатори, кашони с пирони, брашнени чували, тенекии с маслини, консерви с риба тон, каси с бира и други полезни домакински и хранителни продукти, изчерпвайки запасите на Градът в плантациите за отрицателно време. Люк ловко отскачаше насам-натам, наляво-надясно в сложни танцови и балетни съчетания, но в лакомията си награби две-три бутилки „Бургаско”, като не забеляза летящия прът с луканки, който го изтряска в чутурата и го изхвърли през облият прозорец, изрисуван с прекрасни изображения на светци от католическата църква от които останаха само няколко нищожни парченца и две-три дъбови рамки придържащи отделните стъкла.

При тази сцена Дарт скръсти ръцете си и се изсмя гаднярски:”ха така, хем не тъй Люки, да видим кой кум, кой сват, кой на Скайкокъл враг!” след тези думи той изскочи през прозореца с добре наточен ятаган и изрева гръмовно:”Излез Лук смотан и ми покажи Силата си!” Нашият човек рипна, та дойде с извадена сабя дамаскиня и с настървен поглед в който святкаха безумни отблясъци, започна да налага по изящната кана на главата Дартчо, но битката придоби обрат, когато по невнимание (отново на Люк), който се заплесна по плакат на PLAYBOY, спуснат по протежението на тунела към другият край на Градът в Избуханите облаци, Vader се възползва от този момент и хоп! окастри ръчичката на бойно настроения младок, като зарязана лоза за празника на Трифон Зарезан и тя отхвръкна надолу по тунела, изпръсквайки с кръв плаката, Люк (не Бесон) се загърчи, но продължи да пълзи като глист по мрежестия под и се захвана със здравата си ръка, за един тръбопровод, а там замръзна имитирайки спирателен вентил, с надеждата, че Дъртия с Ведрата поради късогледството си и понеже не си носеше цайсите (купени му от г-жа Vader, за последния му рожден ден), нямаше да го забележи и ще го подмине като Мерцедес-Зазка.

Протегнатата ръка на Дарт остана да виси във въздуха, без ответен отговор… Тъжен е живота на самотния баща…

Не стана така – още щом го зърна се завтече да го прегърне, но Люк с погнуса се отдръпна от него и молбите му от типа:”Ела с мен и заедно ще бъдем силни, луди, млади и свободни. Това е твоята съдба (тава, софра, кайма, катма, коза, бакла, дъска, сачма и други подобни по избор на клиента) – изрече редовната си реплика и след това изръси едно потресаващо:” Аз съм твоя Тати!” Ще ме гушнеш ли, синчето ми?” Но Скайуокър получи шок и се хвърли смело надолу към кой-знае-къде и по чудо оцеля, блъскайки се в една метална врата, която се оказа, че е боклукчийска яма (е ми боклук при боклук отива) и оттам се изнесе навън в откритото пространство, зъзнещ от студ върху една ТВ антена, която май беше българска, защото започна опасно да се огъва под ъгъл от 45 градуса и вече филма сериозно отиваше към двулогия, но с последни сили (макар и жалки) успя да смънка едно:”Лея/Хан” и после се свлече на най-долната пръчка с тракащи зъби и започна да се друса барабар с пръчката.

Незнайно откъде и как Лея, която по това време и местонахождение се намираше на доста километри от Градът в короните на дърветата, чу тънкия гласец на ранения кандидат джедай, и съобщи на Ландо (който яко се вживяваше в ролята си на пилот и беснееше посред гъст облак от астероиди) и ентусиазма му бързо се охлади, и бе принуден да се върне, защото Лея го бе натресла в топките и Ландо със сълзи на очи отправи кораба в посока към бившия му вече Град на Майната си. Имаше пак хепиенд, макар и за Империята, а т. нар. Бунтовници останаха с пръст в устата, но всеки знае че Доброто ще победи накрая, така че без притеснения…

Що се отнася до героите в тази героическа сага, ще се опитам без много думи да опиша положението и ролята на всеки от тях.
Започвам с Люк Скайуокър – един от основната група т. нар Топ 5, доста невзрачен, ако не притежаваше много обсъжданата Сила и все се бута между шамарите, решен да спаси всеки човек, който е онеправдан и да стане по-голям герой от Супермен, Батман, Спайдърмен и другите подобни взети заедно. Но понякога малко писва – ами че той няма нито едно отрицателно качество, винаги оцелява, на него нищо му няма, все той да е отдолу и тнт. И странно, не показва никакви емоции, само се зъби на Хан – вечният му съперник в борбата за парчето месо Лея и искрено се радва на Чуби, щото знае, че Лея с този косматко няма да си легне, а ще предпочете умни, красиви и безстрашни джедаи като него. Е, вярно главен герой е, ама то неговото на нищо не прилича – абе запри се бе, Люк бива бива свръх, ама всичко си има граници. Така и не ми стана ясно как така той се появи в двореца на Джаба, без да е завършил обучението си при Йода и започна да действа като един fully-fledged Jedi, уж трябваше още да се учи, а пък то какво излезе, пак ни изпързаляха. Лошото е, че от Йода и Обито е наследил дълбоко замислените фрази, които онези двамата ръсеха, но баш не в такова количество, че да направи филма да заприлича на анализи по трудовете на Ницше, Фройд, Кант и Юнг.

Блажена усмивка по лицето ми има, нарежда се всичко както предвидил го бях… Йода разсъждава над своите умиротворителни способности…

Що се отнася до Йода – ниско, плешиво старче, нагло до безобразност и още по-тварещо, значи седи си то в своята забутана планета и чака на готово Оби да му изпрати млади кандидати за джедаи, а той само да ги изтезава с всевъзможни методи, вариращи от „Овъргалян в мед и върху мравуняк” до „връзване на стършел за пипалото” и други подобни шантави работи, които биха изкарали извън нерви и релси и най-големия желаещ да се изучи в това забравено изкуство за самоотбрана. Той и Оби пак са от съсловието на „сериозни герои” имат един и същ репертоар, много приказват на думи, всичко могат, ама като опре до действия а! не може – така си пращат Люк да им върши черната работа, а пък те само гледат сеир отстрани и подвикват: „Сега оттам го удари, гардирай (2), мини му от другата страна, Такаааа.. сега отново” сякаш са на босков мач за аматьори, които се бият за 1 тава кебапчета и 3 каси бира.

Darth Vader – хич не се е променил от предната част, за два часа утрепа 3-ма адмирала (пак по познатия начин – обезвъздушаване), но този път хрипливото му дишане е заменено с по-ясно о отчетливо, явно е взел под внимание рекламата на Airwaves – дъвчи и дишай по-леко! и е лъснал каската си до абсолютен блясък, което говори за неговата суетност. Не е забравил своите реплики, които и без това не са много, но пак са едни и същи вариации, пак е намесена „съдбата”, пак благодари на жертвите си по време на гърчовете им по мръсния под, който след това така блясва, сякаш са минали не 1 а 3 бригади от отдел „Чистота” АД.
Няма спор, голяма фигура е и добре идентифицира Империята, ето само с един човек можем да си представим останалите от тази прослойка. Чудно ми е как накрая му светва в главата добрина и когато хвърли онзи с батериите от някаква кула, целият имидж на Злата Империя се разруши и вече си представях всички от тази страна на закона, за весели танцьори на народни танци облечени с традиционни носии и след всяко представление сядат в близката кръчма и излизат оттам след полунощ на четири пет крачна скоростна кутия. Ей т’ва са хора !!! (следват бурни аплодисменти от моята личност преди няколко години, когато и аз се бях включил в този знаменит отбор – на алкохолиците имам предвид). Макар, че Дъртия е бая стар и подозирам доста сбръчкан под маската все още мята яко меча и последното което чух за него беше, че са го видели на работа като пещерен водач, заради мощното еко-чисто фенерче, не заради сините му очи.

Бойлера в романтичен момент, май има сълзи в голямото му тъмносиньо око…

Хан Соло – ей тоя човек е пример за герой – каквото и да стане, той първи иска да е там и да стреля, по движещи се мишени като по този начин, спечели снимки на културисти с които да впечатли Принцеската (не странджанка) и да се пъчи пред нея с пилешките си мускули и да й вика: „Г’лей Лея, тоя прилича на мен нали? А? А? Същите баници имам нали?” на които думи Лея направо се размазва от кеф и започва да скандира:” Още! Още!”, сякаш е на мач и нейния отбор води само с 3:0. За героизма съм съгласен, обаче в други отношения е пълен неудачник. Ако Чубака не е с него направо не го виждам, дупе да му е яко, но успяват да се оправят криво-ляво до края на филма (т.е трилогията). При Хан (малко бие на китайче с това име) са ясно изразени олимпийските спортни категории, като бягане (с и без препятствия), висок скок, мятане на копие, на чук, на кашони със сокове, стекове с минерална вода и тнт (особено „н”) и затова на екрана е много атлетичен, пластичността му няма стигане, а пък да не говорим за изключително манекенската му структура, която му дава предимства да ходи на междугалактически модни ревюта на Их Все Насран, Джанка В Каче, Колче и Буркана, Крал Гол Колие и други именити дизайнерски имена, които направо се избиват, за да си осигурят негово участие в техните представяния на мъжко бельо. Добре, че в началото (т.е. Star Wars) Лея не видя неговата книга (book) с pictures (картинки), че щеше веднага да зареже Лука на две и да скочи от 3 м на врата (и други части) на Сол.

А ето че стигнахме и до женската в тази история, за която поради липса на друга такава, целият мъжки контингент хвърля чопове (и не само) и хваща басове, за това кой първи ще я отвори за широкия свят на червените фенери. Е, все пак никой не можа да ги обвини да НЕ го правят, но тя Лея си ги провокира, кой стоеше по едни мизерни бикинки и сутиенче в бърлогата на Джаба и кокетно хвърляше едни срамежливи погледи наоколо, като все едно казваше:”на видите ли, аз съм скромно момиче, демек целомъдрено и пропито с нравственост и морални принципи”. Никой, ама съвсем никой не й повярва…

Отивам към Животинската планета в този филм, а именно R2D2, C-3PO, Чубака.
R2D2 – албански бойлер, уравновесен, не пие, не пуши, скромен, не говори много, не обича шумните компании (разстройва му се аудио картата), търси сериозна връзка с женски таджикски бойлер (може и с малко азербайджанско проточно бойлерче) с цел брак. След тази обява по „Адрес 4 хидри” можем да си представим, що за птица е. Хубаво.

Толкоз за него минаваме към C-3PO – самоуверения дърдорко (такъв вид хора, според Екскурзоводската наука, трябва да се избягват при организирането на екскурзионни групи или изнасянето на беседи), няма и най-бегла представа за това какво си плещи, но нали е в играта, респ. филма. За всичко си има готов отговор или цяла тема развита, но едно и също нещо неизменно споменава, когато го запитат кой е той. Вместо да каже :”Аз съм Къньо, Курти, Евлоги, Страхил, приятно ми е” той изтърсва:”Аз съм C-3PO, протоколен дроид и владея над 6 000 000 форми на комуникация (сиреч чужди езици). Елементарна работа и надуване на собственото си механизирано его. Добре, че Люк и Хан не са от най-агресивните, че да го хванат и пребият от бой, за да знае кой е главния в тази история.

Хормона на окосмяването е особено изразен тук, но погледа говори за едно мило и състрадателно същество под космите…

Стигам до Чубака – някои го наричат Прът за луканки, въже за пране, зидарски метър, ходещ килим, но това само говори за значимостта на неговата фигура, а пък и той гледа да не се набива много на очи и деликатно помага на вечния герой Хан Соло и все той го измъква от най-различни утежняващи положението на Соло ситуации и после се оказва, че смелия междугалактически герой е разхвърлил цялата гвардия белодрешковци без никаква подкрепа от когото и да било. Ами май толкова успях да извадя от съзнанието си по тази любима част от поредица, но отдавна исках да го направя, да ме прощават феновете за гаврата, аз отивам предварително да си посипя главата с пепел.

Автор: Кирил Вълков ака The Grim Reaper

Звездите ми го говорят и сигналите идват директно от космоса...

Отдавна се канех да напиша нещо подобно, но все не ми стигаше творческа смелост и достатъчно епитети за да обрисувам по-подробно един емблематичен за мен филм от поредица с която съм отраснал и която промени киното в далечната 1977... Преди да започна бих искал да се извиня на всички фенове за следващите разсъждения, някои може да го сметнат за подигравка с любимата им поредица, а други незабавно ще започнат да търсят вили, мотики и лопати да ме намерят за саморазправа. Но нека не се впускам в прекалено мрачни картини – започвам, пък да става каквото ще.

Част първа – Когато тъпомера се счупи...

Такааааа, ще запазя мълчание преди да обявя следващият филм, понеже той е от онези които са ми най-ценни в моята скромна колекция и макар някой неизвестен да беше набраздил лентата на касетката (VHS rules!), с една дълга черта по дължината й (ако разбера кой е главичката ще му счупя, както и крадливите му пръстенца), пак го гледам с удоволствие за може би n-ти път (следва мълчание, после името)

Благодаря за търпението, което сега ще бъде възнаградено – The Empire Strikes Back (за не-англо говорящите – Империята отвръща на удара). Въпреки, че е правен преди повече от 25 години, малко филми могат да се похвалят с името „филм-легенда” и много малко са се възползвали от този факт за да напълнят допълнително гушката на създателите си, но този го е направил успешно (прекалено даже).

Но всяко нещо с времето си – нека започна с историята така: Имало едно време в една далечна галактика… (следва музика на John Williams) – след унищожението на Звездата на Смъртта (бивша Капитан Райчо и макар че не приличаше на звезда, а на ябълка с дупка от червей) Darth Vader придобива голяма увереност и решава да смаже бунтовниците с всички възможни средства и с помощта на един имперски дроид, установява местонахождението на една от базите им и я засипва с огън и жупел от новичките си (с експресна доставка от Амазон) машинарии – кръстоска между слон, камила и средновековен рицар, на които бластерчетата на смотаните бунтовнически кораби само ги гъделичкаха и онези тенекета умираха от смях (е, не съвсем) все едно че са гледали серия с Мистър Бийн по интергалактическата кабелна, по която след 02:00 даваха филми за лица над 18 години (но това е една друга тема за разговор).

На това му казвам мултифункционална камила – хем ходи, хем плюе…

Тропаха си те бавно и сигурно намачкаха белите дрешки на бунтовничетата и после седнаха на софра за да полеят събитието. Добрите се разбягаха навсякъде като разгонени котки, но само добрия стар Лук (Праз) отлетя с албанският бойлер (R2-D2) до една планета на майната си, за да се изучи на хитрини и номера от големия майстор Йода (Спирта), който го подложи на почти нечовешки акробатични изпитания и което беше още по-лошо – висеше на тиквата на Бродещия по Кръчмите (а той беше със силен махмурлук от онзи ден, когато с Хан Соло (диеза) бяха катурнали настрана 1.5 литрова тубичка с огнена вода, а после се качиха на Хилядолетния Сокол (гълъб) и опустошиха почти всички носещи съоръжения и подпори на уж тайното им скривалище, стреляйки по беззащитните товарни животинки сякаш бяха на стрелбищата по панаирите), които изкараха извън всякакви нерви големият бъдещ джедай Люки (Филистрими) и накрая той тръшна на земята израстъка (не по-висок от 60-70 см) Йод и заяви, че си заминава от тая миризлива планета с първия влак за вкъщи (защото летящото му корабче беше потънало на дъното на блатото-площадка за кацане и успешно беше забило надолу, докато само антенките за радиоприемникът му останаха да стърчат от мътната вода, като мустаци на някакъв гигантски сом-човекоядец).

След като претупа набързо обучението си, хапна на две-на три, Люк стегна каквото беше останало от багажа си и с песен на уста (щото който пее, зло не пие) се запъти към гарата за да чака експреса Дегоба-Градът в Облаците. След като чака 3 часа и 25 минути на перона, по високоговорителя се разнесе дрезгав глас и съобщи:”Хм, хм, поради вероятни терористични действия на група екстремисти наречени „Армия за освобождение на кондукторите”, влакът ще се забави за известно време, докато не направят нов, понеже стария сега се намира в състояние на пъзел от около 350 000 части, в резултат на малката експлозия, която нашите братя бяха поставили. Добра работа момчета, продължавайте в същия дух и нека Контролата бъде с вас!!! Ха-ха-ха!”.

Когато и последния тон от смеха заглъхна в ушите на Skywalker, той си взе багажериите, хвана за ръчичка РеТе МреТе и закрачи обратно към къщичката на дезинфекциращото средство, с надежда поне то да му помогне да заличи свинският вкус в устата си, останал от последното пиянство на двама души.

„Имало едно време ,в една далечна галактика…” Йода се отпуска в спомени за войната, а Люк се чуди как да му затвори устата по-бързо…

Вече бе достигнал до кирпичената колиба с покрив от тръстика, когато реши да се изфука пред консервената кутия и с един многозначителен поглед протегна ръка напред и започна да използва силата на махмурлука си за да извади от калта своя кораб. В началото всичко вървеше добре, по някакъв незнаен начин, крилата му се издигнаха от там украсени с водорасли, тиня и отдавна загубените ботуши на Йода, в които се мъдреха две шаранки, единствените живи рибни създания, които бяха решили да създадат огромно домочадие в това подобие на вода. Отново екосистемата бе тотално нарушена.

След известно време Люкчо (да не се бърка с Лукчо) се умори и реши да полегне под морковите на сянка, но тогава летателното му средство се заинати и тръгна да се връща в блатото, защото хич не му се понрави идеята този хуманоид да дърпа и криви ръчките в кабината – все пак това си беше космически кораб с принципи. Ядосан от тази упоритост на принадлежащата му машина, Люк се напъна още малко, но освен една пукната вена и насълзени, големи колкото кафени чашки, очи друго не получи и в пристъп на пълно отчаяние той поседна да си поплаче под клоните на неизвестен вид дърво, отначало тихичко хлипайки, но след 1-2 минути вече ревеше с пълно гърло и освен неговото УААААААААА !!! друг глас не се чуваше в цялата гора. Йода се стресна, докато гледаше гореспоменатите филми за над 18 годишни и после му се наложи да чисти телевизора, излезе навън и като видя трагичната картинка на дерящият се като магаре Люк, тропна раздразнено с малкото си краче и протегна на свой ред ръка и пред смаяният и вече ухилен джедай, извади непрекъснато дърпащият се кораб и после поклати главица, украсена с две локаторни уши и се върна обратно в къщичката си, за да догледа филма в пълно спокойствие. Бродещият по където-си-иска, скочи до тавана от радост, но се паркира в един доста обемист клон и псувайки гората и цялата екоsystem, запали двигателя и излетя в неизвестна посока.

Духът на Оби поприказва малко с Йодчо, заявявайки му с много сериозен глас, че демек оня летящия холандец бил последната им надежда, обаче другия само погледна към развиделяващото се небе и с тъга си помисли, че и този път се размина с любимата си програма, но на глас изрече нещо то сорта: „Не… има и друга”, но така и не уточни какво искаше да каже с тези философски простотии и така задържа интригата до края в тайна, която се разкри чак в следващата част, когато Джадаите се завърнаха (но това е още далече да го спомена).

Еееех любов попей ми: Красив роман е Любовтаааа…

По същото време в другия край на галактиката Хан Соло, Лея, Чубака и другата тенекия, тихо и кротко бяха преследвани от група не особено приятелски настроени бойци, чиято цел беше да танцуват върху кокалите на всеки от тях, като канибали на вечеря съставена от английски джентълмени. Обаче не случайно Хан Соло бе най-добрия пилот на 12 системи и най-търсения от ловците на глави но още толкова, и с няколко умели маневри  възпроизведени в астероиден пояс, успя да прати във вечните галактически полета всичките упорити преследвачи и самия той се набута в един от астероидите и хитро се ската със своя свръх кораб, чакайки имперската флота, да намери някой друг да тормози. Докато някакви странни кораби с формата на две слепени калинки с разперени крила бомбардираха с протонни снаряди местността, където се беше скрил Ханчо, в Ястреба преминаха искри между него и Лея, но всичко бе овладяно с помощта на романтика и нежности, но когато Соловият герой смъкваше ципа на грейката й с много съсредоточен поглед, едно смукало се залепи на външната страна на кабината за управление и Лея от страх забрави за ципа и за всички подробности и с вик на ужас се скри под седалките в кабината като отсече: „Или отиваш и го утрепваш или няма да ти дам” към Хан Соло, който от радост забрави къде се намира и се тръшна върху Чубака, който се опитваше да поправи хипер устройството (което все се разваляше) Made in China и косматия трябваше да започва всичко отначало.

Грабна пистолетчето си и изхвърча навън с решително изражение, готов да застреля всеки който се изпречи между него и жената на неговия живот, но поради факта че ръцете му трепереха от вълнение, не уцели подобието на прилеп което го плюеше отгоре и после се кискаше доволно, лазерната траектория се заби някъде в нищото през него и последва малък трус. След като се осифери , Хан (нали си беше недоверчив) стреля още веднъж натам и пак трус, този път гърчът беше по-дълъг. Сега вече схвана какво е направил и изтрополя вътре е кораба с викове: „Знам какво направи миналото лято” и „Писък”. Запали двигателите с вътрешно горене, включи двойното турбо и с помощта на GPS-а излетя към началото на пещерата. Колкото повече се приближаваше натам, толкова повече началото й взе да се изменя и придоби формата на не дотам остри, но за сметка на това, гъсто наредени зъби и тогава всички осъзнаха, че това в което се намираха не беше пещера, нито дори крайпътно ханче, а най-обикновен МНОГО ГОЛЯМ И ТЛЪСТ ЧЕРВЕЙ (хищен).
Горивото им тъкмо свършваше, малко след като този членестоног се опита да им отхапе тенекиеният задник, но претърпя пълен неуспех в това отношение и ръмжейки се върна към дупката си, пътьом се отби за 300 т. хамбургери и 200 т. картофки от близкия McDonald’s, но докато чакаше търпението му се изчерпа напълно и вместо това изяде алуминиевото заведение и после бързо пи 2-3 т. хапчета за стомах, понеже алумина винаги му причиняваше киселини.

Висш пилотаж – евала на майстора и специален поздрав за него с: На Т’слата дръжката!

Соколчето на Хан отново влезе в бой с много неравни сили и почти го бяха сгащили в единия ъгъл на покрива на Star Cruiser-a, но той прибягна до поредната си хитрост от торбата с лъжите и се залепи за предавателната кула (точно до радара) и другите хич не можаха да го забележат, барем му отнесат поне крилата (то бива, бива заблени хора, ама то тяхното на нищо не прилича). Постояха там известно време и след малко, когато фекалката на кораба изхвърли в безтегловност физиологичните си вещества, Сокола се бухна в тях и изчезна в противоположна посока. Единственото което не видяха беше, че след тях тръгна един много способен и млад ловец на глави (не е Агрегат) на име Боба Фет (колко беше боб, колко леща това не зная) и нататък цялата работа се обърка по много гаден начин.

Хан Соло закара таратайката си до Градът в Облаците при своя стар познайник – хазартният мошеник Ландо Мангалдо – един мулат с преобладаващ кафяв цвят на кожичката, който в последствие успя да прекара самият Хан Соло по доста брутален начин. Но първо си размениха обичайните любезности от типа на: „Как са децата, жената, свари ли ракията, кога ще пием по едно и да повторим няколко пъти?”. На този въпрос Хан Соло посочи към Лея и обясни – Не мога, с колата съм… - посочи към Сокола и изговори: т.е с жената съм… при което Лея му хвърли един поглед не е за говорене, ако можеше да го насече с него, от Хан не би останало повече от 30 кг кайма и 10 кг дреболии. Ландо се усмихна заговорнически и заяви – Аха, с ремаркето си, ясно за теб само доматен сок… Настаниха се на покрива на една от сградите и този път Хан си каза, че ще се сбори с Лея пък каквото  ще да става, но тъкмо да я налази на меката мебел, вратата се отвори цъфна негрото и само каза: Охооо и доволно потри ръце, чувствайки че работите отиват към тройка, но Хан го контрира: - Ами теб майка ти не ти ли е казала, че преди да влезеш се чука? – Не – отговори другият – но баща ми ме научи да чукам след като й вляза - и посочи поруменялата вече Лея, която захихика свенливо и с леки стъпки изчезна в другата стая, където си беше скътала един вибратор за всеки случай.

Следва продължение…

Автор: Кирил Вълков ака The Grim Reaper

StarCraft: BroodWar турнир – тук, може би за последен път, сили ще премерят най-добрите BroodWar играчи в България. А и какъв по-добър начин да кажем довиждане на една класическа игра и да посрещнем нейното толкова дълго чакано продължение. Участието в турнира е само с покани, но всички могат да го гледат на живо в “The Mall” или онлайн.

World of Warcraft турнир – в тази надпревара сили ще премерят 8 от най-добрите 3vs3 арена отбори в България. Битката тук ще е още по-оспорвана, защото първите четири отбора ще се класират за про сериите и за първия сезон на World of Warcraft като дисциплина в националния шампионат.

Super Street Fighter турнир – ако сте фен на конзолните бойни симулатори, заповядайте в неделя за да покажете, че сте най-добрия виртуален боец в този турнир. Броени дни след световната премиера на играта. Записването е предварително на mk@gaming.bg или на място до 12:00 часа в събота – 08.05.2010.

Черешката на събитието е пред-премиерното показване на Starcraft II в България. Всеки посетител ще има възможността да поиграе бетата на Starcraft II напълно безплатно на един от 20те супер мощни компютъра подсигурени от Multirama с качествена периферия от Razer. Ще бъдат организирани мини турнири по Starcraft II, от които победителите ще се сдобият с ключ за бета версията на играта.

Актуални резултати от събитието, галерия, и живо излъчване на сайта на ESL

Спомняте ли си книгите игри от преди 16 години (да не става дума за постните имитации в следващите години, а за едни от първите такива)? На мен Valkyria Chronicles ми прилича на една нова и по-добра версия на тези книги, поради простата причина, че играта е оформена като книга. Докато разлиствате страница след страница все повече научаваме за историята на Gallia, войната, двете супер сили и хората населяващи този измислен свят, който наподобява позната ни Европа. Докато при истинските книги биваме запленявани от умението на автора да борави с перото, то тук сме запленени от една невероятна история представена ни чрез перфекни видео материали, а към това като добавим и факта, че сме част от невероятните битки то изживяването докато играем е просто "..." - човек остава без думи. "През 1935 година в Европа две големи военни сили Empire и Federation водят борба за надмощие. В следствие на тази война, малката независима държава Gallia се озовава между чука и наковалнята, но при атаката от страна на Federation срещу едно малко селце, младият Welkin Gunther, син на велик генерал, става лидер наSquad 7". На кратко казано, с тази информация ще започнете играта, в която ще поемете контрола на споменатия отряд, с който трябва да свършите мръсната работа в тази война.

За да успеете да видите задната корица на книгата ще имате нужда от добър отряд. Разбира се дори и с най-добрият отряд, ако сте некадърен командир няма как да го бъде . Войниците са няколко типа: скаут, пехота, анти-танкови специалисти, снайперисти и инженери, като за някои от тях имате по-голям избор от други. Тъй като в играта има по-масови битки, добре избирайте колегите си, за да не останете с ограничен състав, което хич не е приятно (направих си малък експеримент за да видяколко велик командир съм). Но най-важният фактор за всеки войник си остава неговият 'потенциал' - обикновено всеки има по няколко такива, които могат да имат положителен или отрицателен ефект.

Примерно Desert Allergy сваля точки живот на войника, като този 'потенциал' не винаги се включва когато сте в пустинята – така че, ако нямате избор, не е фатално да вземете и такъв член в екипа ви. Това е едно от добрите решения на разработчиците, така няма да ползвате само едни и същи войници в различните мисии - не е никак хубаво в разгара на битката да губите от показателите си и да бъдете под обстрела на врага. Част от двадесетте войника в отряда ви няма да могат да бъдат заменени, но над другите имате пълна свобода на действие - може да уволнявате и назначавате, който си поискате. Бойната система е едно от невероятните неща в играта и се нарича BLiTZ. Засъжаление това съкращение означа нещо напълно обикновенно: Battle of Live Tactical Zones. В зависимост от мисиите, които ви възложат ще разполагате с различен брой подчинени и пак ще кажа трябва да избирате внимателно тези, които ще поемат под вашето командване. Освен това, кой да изберете е много важно къде ще горазположите особено при мисиите, в които отряда ви не започва мисията от една позиция.

Самите битки са разделени на три части - Command Mode, Action Mode и Target Mode, като в първата, освен че виждате карта на бойното поле, може да издавате заповеди. Колкото по-опитен командир ставате, толкова повече команди може да използвате. Всяка една от тях изисква определен брой Command Points (CP), които се използват също и за действията на войниците ви. Както споменах и преди не е хубаво да губите хора особенно тези, които дават CP точки. Action Mode е момента в който вие поемете контрол над избран войник, с който смятате да извършите дадено действие. Всеки един от членовете на отряда ви има различни специфични умения характерни за неговият тип, различно въоръжение и различни AP - време за което може да се движите в режим Action Mode.Target Mode е момента от битката, в който персонажа управляван от вас нанася финалният си удар. В този режим освен да нанасяте щети на противника с някое от оръжията, които притежава даденият войник, може да лекувате и някой ваш другар. Освен всичко това е много важно и с какъв тип боец, какъв тип враг атакувате. Освен в този режим вашите подчинени могат да стрелят и в Action Mode - ако в обсега му премине враг, той извършва една стрелба. Всичко това разбира се, се отнася и за вашите врагове.

След успешно проведените мисии, получавате точки EXP и DCC, с чиято помощувеличавате уменията и силата на повереният ви отряд. Както споменах по-раноиграта прилича на книга, но освен историята на Squad 7, в книгата има и другичасти, повечето от които са просто информация:
- за оръжията, които сте използвали или взели от противника
- за персонажите, които сте среща ли по време на играта
- за медалите, които сте спечелили
- ...

Но те не са от първостепенна важност, затова мисля да се спра на тези части, които абсолютно всеки би използвал по време на игра:

Headquarters - Това е военният щаб, от който имате пълен контрол над отряда си. Може да определяте членовете на Squad 7, може да ги тренирате, може да обновявате екипировката си... Накратко казано, тук увеличавате уменията и силата си. Със спечеленият EXP може да вдигнете нивото на типовете войници, които командвате. Опитът им влияе върху уменията на командира - колкото повече нива, толкова повече команди ще научава. Но това не е всичко, увеличаването на нивата отключва и потенциала им за добро или зло. Освен подобравяне на военните умения от щаба, имате достъп до работилница, в която може да си подобрите екипировката, коятовключва оръжия, дрехи и Edelweiss - танка на командира Welkin Gunther.
Skirmishes - Чрез тази опция вие може да изиграете завършените мисии наново, като това ще ви донесе още EXP и DCC точки. Това място е подходящо за всички фенове напоходовите битки - може да изпробвате безкрайно много стратегии. Както и при обикновенните мисии и тук имаме оценка на изпълнената мисия. Бих казал, че това е мястото за всички маниаци, чиято цел е да получат оценка: A (най-високат авъзможна).
Decorations - Тази част не е от особено значение, но е важна, ако искате да си мерите постиженията с някой ваш познат. Става въпрос за спечелените медали от Squad 7. Играта може и да няма Trophy поддржъка, така че това е начина . Повечето хора, които познавам, като чуят за RPG идващо от Япония веднага ми задават въпроса "Как различваш кой е момченце и кой момиченце?". Поне за тази игра не би трябвало да има такъв въпрос, защото макар и доста голяма част от персонажите да са млади то си личи кой от какъв пол е дори и за нетренираното око.Докато разлистваме страница след страница не може да не забележим, че всичко изглежда просто блестящо. Живите рисунки, които виждам на екрана също ми напомнят, че това е една по-модерна книга. Може би разработчиците е трябвало да поработят малко повече над движението на устните при говор, защото на моменти не изгелжда доста реално. Не че графически играта се доближава до реалния живот, нали това гледаме в последно време всичко да прилича на реалността. Аз пък се надявам повече игри да приличат на тази, все пак това е един измислен свят, който трябва да изглежда такъв. Макар, че искаме визуално игрите да са по-реални, никога не съм чувал някой да има такива изиксвания за звуковото оформление. Не вярвам докато някой генерал крои планове да разбие вражеската армия да има за фон лекаи приятна музика. Може и да има шум в ушите, но за това вече измислиха лек, така че играта от към звук и визия е просто перфектна.

МОЯТ ИЗВОД
Мислих доста време, какво негативно да добавя за да не звучи тази игра толкова нереално добра, но нямаше за какво да се хвана. Невероятната бойна система, перфектната графика, любимия ми геймплей, добре избраните мелодии, доброто озвучение... мога да изреждам още дълго време, затова ще кажа само три думи: Изиграйте тази игра.

ОЦЕНКА
Геймплей: 10/10
Графика: 10/10
Звук: 10/10
Изживяване: 10/10

Автор: Атанас Митрев

От няколко дни се чудя как да подхвана да говоря за игра, за която не трябва да се издава нищо за да не разваля изживяването наречено Heavy Rain. Всъщност това е играта предназначена за всички, дори и за хората, които са си взели PS3 само, защото по едно време беше най-евтиния блурей плеър. Но да започнем от началото - сигурно няма човек, който да не е чувал това заглавие месеци преди то да излезе на пазара. Освен, че играта трябваше да използва пълната мощ на PS3 се знаеше, че разработчиците от Quantic Dream имат два доста интересни проекта зад гърба си. Omikron: The Nomad Soul и Fahrenheit (Indigo Prophecy) са игрите, които според многозина са уникални, но кофти реализирани. Може би има нещо вярно в тези думи, но лично аз много харесвам и двете игри и съм прекарал пред тях доста часове в забавление.

Нека филма започне сега!

Така от една страна имаме огромни обещaния, а от друга два не толкова успешни проекта. За малко да забравя Quantic Dream е френско студио . Сигурно вече се чудите, защо пиша толкова глупости? Просто искам да ви запозная с нагласата ми за играта преди да седна и да я изиграя, защото така смятам, че най-добре ще разберете написаното в тази статия. Нямаше как да не взема играта още на самата премиера - все пак уникална графика, играем филм , използване на пълна мощност на Cell процесора на PS3-ката и големия ужас дойде... Не, играта не ме разочарова, просто проблеми в работата и лекуване на нерви с бири, а кутийката с "дъжда" събираше прах.

Заветния уикенд дойде и спирането на всякаква комуникация с останали свят оказа влияние за двата дни прекарани с Итън Марс, Мадисън Пейдж, Нормън Джейдън, Скот Шелби и разни други случайни минувачи. Прожекцията започна без дъжд, но наистина изглеждаше като на филм чак се позачудих, защото този идиот не става от леглото толкова време... и се оказа, че аз съм идиота, защото филма беше под мой контрол. Може би контрол е силно казано особено през първите минути, но все пак след известно лутане насам натам успях да загрея, кое е напред и кое назад. Объркваното идва от нелогичното управление и камерата, която е типична за филмите. Като се замисля не точно нелогично е правилния израз, но предполагам че заради геймплея базиран на така наречения "Quick Time Event" не са измислили по-лесно управление.

Внимателно да не се порежете!

Като стана дума за действията трябва да признаем, че тук повечето "про"-та ще теглят по една "благословия", защото всичко опира до правене на определени комбинации от движения и натискане на копчета за точно определено време(прословутото QTE). Не, че примерно при Tekken не е така , но тук е наистина просто фиктивно. Ако сте човек, който е държал джойстик поне 30 минути, няма да имате никавки проблеми. Пак ще се повторя, че точно това прави играта достъпна за всеки. Разбира се досадно е да отваряте хладилници, да се подпирате на стените, но пък от друга страна като сте част от живота на тези хора нормално е да правите такива неща. Сигурно на всеки му се е случвало: да играете на рицари с децата, да се къпе, да почива в градината и какво ли още не нормални неща.

Ех... да имаше и една биричка.

Точно като и в истински филм имаме сцени пълнеж, с някакви глупави действия, които нямат нищо общо с историята. Най-доброто от Heavy Rain е историята, а за нея не може да се говори много. Звучи страно нали? Няма как да е иначе, ако случайно научите за някои моменти от играта предварително всичко отива подяволите, защото всичко се върти около историята. На кратко може да споменем, че става дума за един сериен убиец, който убива деца по доста неестествен начин, нехарактерен за нормалните убийци(разбира се, ако може да кажем, че убийците са нормални). Всъщност става дума за разследване на убийство, но не по начина по който се сещата или по точно казано не само по начина по който си мислите.

Както споменах в началото вие поемате контрола над четери различни персонажа, които по един или друг начин са свързани. Как точно, ще разберете като изиграете играта, а сега да ви ги представя (от ляво на дясно):

Само на вашето PS3

Нормън Джейдън - агент от ФБР, който прави нормално разлседване с неестествени средстава, като всъщото време се бори с порока си - зависимост от наркотици;
Мадисън Пейдж - журналистка, която се бърка там където не и е работата(като всяка друга от професията и);
Итън Марс - баща, който е решен на всичко за да не загуби и втория си син;
Скот Шелби - бивш полицай, който сега е дебел детектив разследващ убийствата на "Оригами убиеца";

И така! Казано с две думи играта не е това, което се очакваше, по простата причина, че всички очаквахме нещо може би невъзможно, но все пак получихме нещо което наистина си струва. Едно изиграване е около 8 часа, но това не трябва да ви разочарова, защото следват другите изигравания за да можете да задоволите любопитството си какво би се случило ако вземете друго решение, а решенията които взимате не са едно или две. А за хората, които не успеят да се запленят от играта остава да се утешават с трофеите, които не са едни от най-трудните. С две изигравания спокойно можете да направите почти всичко. Само не правете като мен да бързате и да играете втория път веднага... малко е досадно да гледате филмичетата гледани от предния ден, които не можете да прекъснете.

Паркиране като на кино.

Автор:  Атанас Митрев

Всички знаем, че има не малко игри, които недостигат до стария контитент. Досега някакси успявахме да се докоснем до част от тях - появихме се в списъците на много онлайн магазини. Радоста в живота ни на геймъри наречено онлайн пазаруване вече се превърща в АД, но за неше успокоение само за пазаруване извън ЕС.

Досега успявахме да се радваме на игри като BlazBlue, Demon's Soul, God Of War Collection и други подобни в дните когато го правеха и геймърите извън Европа. Сега нещата се промениха. Нашата любима държава направи няколко промени и вече сме длъжни да плащаме ДДС за пратки, чиято стойност надвишава 15 Евро. Радостта от region free игрите за PC, PS3, NDS и някои XBOX 360 заглавия вече няма да ни помогне да не нарушаваме месечния си бюджет.

Положението през 2009
Изминалата година не беше лоша за поръчките, които правихме. Освен, че английската лира поевтиняваше, държавата не мислеше нас простосмъртните за престъпници и сумата за която можехме да пазаруваме извън ЕС без да дължим ДДС беше 150 Евро. Дали щяхме да си купим God Of War Collection месеци преди да излезе в Европа, или пък да се порадваме на Demon's Soul, която може да не види европейски пазар, или ще спестим някой лев с по-евтините амеркански PS3 игри... имахме свободата да се радваме, защото 150Евро бяха напълно достатъчни.

2010
Дали българските търговци на игри ще бъдат доволни от факта, че едно амариканско издание на FFXIII ще струва почти толкова колкото в техния магазин, а не както беше досега да излиза с около 30-40лв. по-евтино - не мисля.
Дали българската държава ще спечели нещо от това - не мися.
Дали това ще ни накара да си харчим парите в България - не мисля.

15 евровата бариара ще ни попречи да пазаруваме на нормални цени игри, които няма да бъдат издавани в Европа, но това няма да зарадва бъгларските търговци, защото те така или иначе не продават такива игри .  А хората, които купуват игри за да могат да си позволят повече за същите пари пък ще се ориентират към магазини в Европа (amazon.co.uk).

Накратко казано: за да си вземете играта, чиято стойност е 40 Евро, ще трябва да се "позабавлявате" в митницата - това означава че освен плащането ще си загубите и няколко часа в "играта": плащай и тук и там.

След доста ниската оценка на първия филм, реших да не бъда с предразсъдъци и се опитах да изчистя лошият спомен за „бледоликия” Едуард и неговата замаяна изгора Изабела Лебедска… Въоръжих се с търпимост, толерантност и прочие техники за едно обективно и позитивно виждане над това продължение, което се очаква да задмине оригиналът по всички параграфи – операторско майсторство, сценарий, режисьорски похвати, качествена актьорска игра и още повече приходи.

Трябва да призная, че съм грешал в своите филмови претенции към филма – тази част е много по-дебилна, плоска, тъпа, скучна и е едно зашеметяващо идиотско пътуване към тийн проблемите на подрастващите вампири, техните човешки половинки, полуголи индиански върколаци и любовни терзания плюс саможертви в името на сълзливо-сополиви емоции и въздишки по едни от най-гейските персонажи, които съм наблюдавал на екран… Сам не зная защо си причиних това…

Момичето и нейният вампир – традиция и дълголетие

НО нека започна от началото – след като бях написал материала за първия филм и с радост се заех с други проекти (далеч по-интересни и занимателни от изследването на вампирската душевност през пубертета), когато получих обаждане от Шефа (митичната фигура в нашият екип, която обича да ни тормози с неочаквани идеи за материали) при което той с равен и железен тон ми съобщи, че ревюто ми за „Здрач” се оказало най-четения и посещаван материал в цялата творческа история на GMBD и аз се ухилих доволно от похвалата, но усмивката ми помръкна със скоростта на протони в акселератор, когато той с присъщият си дълбок тембър довърши изречението с думите: „… което означава, че ще трябва да изгледаш и останалите части…” и после връзката прекъсна, оставяйки ме да се пуля в нищото пред мен… А и предната вечер бях прекалил с алкохолните градуси, та това ми дойде доста отрезвяващо, доста гаден начин да прекъснеш блаженият махмурлук…

Както казах по-горе, въоръжих се с търпение и толерантност и се насочих към киното в града. Както и подозирах, пред и вътре в киното имаше многолюдна тълпа съставена от подрастващи с излишно количество хормони за употреба и въздухът се беше наелектризирал от естроген и тестостерон – като че ли нямаше да дават филм за вампирски трепети, а най-великата романтична драма на света съизмерима само с „Доктор Живаго”, „Отнесени от вихъра”, „Титаник” и още няколко заглавия, които са мерител за сълзливи ситуации и хлипащи въздишки. Историята се повтаряше отново…

Времето до прожекцията намаляваше, но пък се увеличи шума и въодушевените разговори относно очакванията за това продължение, като неизменно се спомена колко бил сладък Робърт Патисън (ау, невероятен сладур е, като торта от сладкарници Неделя), и как вампирското семейство били изключително мили хорица и още от сорта. Невероятни коментари, трябва да призная. След тъпканицата пред входа криво-ляво се настаних на хубаво място и се заслушах в познатия тон на мляскане, хрупане на чипс и пукани и шумно лочене на вода и други течности. Не знаех какво обаче щеше да последва после по време на самия филм – сетивата ми бяха изострени в очакване на неочакваното.

Отиде килима, но тук се забелязват наченки на овчия поглед – безценно

Започна филма – главната героиня с овчия поглед и полуотворената уста гледаше своя блед любим и вървяха някакви елементарни диалози от сорта:”Обичам те, аз също, целуни ме, искам да бъдем винаги заедно, не бих те заменила за всичкото злато на света” и още подобни излияния, при изговарянето им залата с хормоналните контейнери повтаряше репликата като някакво противно ехо и все едно бях на планината. Както и да е, няма да се моря да разказвам сюжета, понеже той почти не присъстваше, но в общи линии – героинята иска да става вампир, героят с LED подсветката на екрана не иска да я гризе като молец-нов пуловер, семейството бледолики се изнасят някъде по широкия свят, гадните вампири се завръщат за тормоз и свежо месце, червенокожия приятел на Бела се появява да я пази, но после Еди се връща и за капак се появява един кралски вампирски род, чийто членове са по-бледи и от тоалетна хартия и всички искат само едно – кръвчицата на Бела. Голяма вкусотия ще да е.

Нямаше такова повествование, един час на екрана имаше мудни действия, неадекватни герои и плоски изречения, след единият час имаше малко CGI, още по-мудни действия, още по-плоски изречения (някой подрастващ май се е потрудил за да направи диалозите максимално елементарни), може би около 20-на секунди бой между вампири (по-скоро подмятане) и накрая един култов разговор, който разби всякакви стереотипи и плот туистове… Аз лично на моменти се усещах, че ми се придрямва, но сганта зад, до и пред мен не допусна да заспя на стола, поради всичките ахкания, охкания, хрускания на кореноплодни и други сегменти присъщи за кинозала пълна с екзалтирани фенки (и фенове) на Едуард и компания. А по едно време засилено започнах да си мисля: „кога ще свърши тая идиотщина” и се опитвах да не навлизам дълбоко в дебрите на филма, че да не се дразня от цялата му клишираност…

Но, поне добре се посмях – още в първата сцена, малко след личностните терзания на Белка (без Сивушко) относно рожденият й ден и самият процес на остаряване (който тя прие доста трагично) тя беше на гости у сем. Подсветкови (демек Кълън) и след обичайните пожелания се започна отварянето на подаръците – но при един опаковката се оказа доста добре наточена и успя да пусне една Тънка червена линия по някой от пръстите на Увцъта и естествено вампирите пощуряха (а из залата се разнесоха едни такива отчаяни викове и подмятания от типа:”Олеееее, ми сига ‘ко ши станиии”) и Джаспърчо като най-съобразителен скочи пръв към обяда си, но батко му Еди го шамароса здраво прилагайки му двоен удар в гърдите и го прати на уроци по пиано, като преди това съвсем съвестно паркира своята голяма любов в един старинен шкаф от времето на Ренесанса. Просто красота… Лошото дойде след тази размяна на удари – нашето момче реши да се чупи и направи сцена на раздяла, а пък овчия поглед се размекна като кашкавал оставен на слънце и взе да изпада в истерични проблясъци, а те зачестиха след изчезването на Еди от живота й и от това пострада само милият й баща, който се събуждаше на дивана в хола след поредният крясък на овчата си дъщеря, която много тежко преживяваше раздялата с кръвопиеца. Ех, тези драми. На преден план изскочи старият познайник на Бела – индианчето Джейк, който взе да се навърта около нея като разбра, че онзи свръх бледоликия го няма. Сформира се един любовен триъгълник с тъпия ъгъл към кухата глава на главната героиня, която зърна в появата на червенокожия нова авантюра и смело се зае със задачата да му омае главата и да запълни дупката от трагичното заминаване на Еди. Онези моменти с истеричните крясъци ми дойдоха в повече и направо ми идеше да отида в апаратната и да нарежа цялата лента на малки късчета, които да полея обилно с бензин или друга запалителна течност и да танцувам полугол край огъня…

Прословутия любовен ТЪПОъгълен триъгълник в действие

Размечтах се, а трябва да се концентрирам върху сюжетната нишка и олигофрениите случващи се по тази нишка. А те не закъсняха – по някое време се появи Лоран (оня тъмния субект с хаитянските плитки) и реши да си хапне поне глезенче от крайниците на Блея Слон, като не пропусна да сподели с нея, че червенокосата от предната част я търси за тайна вечеря, но преди да захапе явно много търсената и кожа барабар с кръвчицата пулсираща под нея едни добре охранени куче-вълци се метнаха отгоре му и започна малко преследване из горските дебри. Изобщо във филма се наблюдаваха много джогинг моменти, приказват малко и току някой почне да тича наоколо като изоглавен – странна работа, да пълниш и без това напълно безсмисления сценарий с излишни действия само за да покажеш колко добри CGI хрумвания има във филма и колко реалистично са направени самите добитъци, или пък само за да покажеш един полугол смугъл индианец, който си припка до резервата по едни къси гащи, а дъжда плиска отгоре и му пълни цепката на задника с вода.

Не знам защо са направили такава банална история с елементи уж на любовна лирика и някакво мижаво действие с подскоци и лоши погледи – да, и тук ги има и то най-вече в разговорите между псетата и смукачите (очевидно е че не се понасяха от самото начало), но това заедно с мрънкането на главната героиня да бъде „превърната” в малко сладко вампирче беше като че ли кулминацията на тъпия диалог. Изкарваха се на показ някакви малоумни причини и доводи за това кой е по-добрия представител – тя се опитваше да убеди Джейк, че вампирите са много бързи, а той я контрира с гениалното прозрение, че върколаците са още по-бързи… Какво по дяволите означаваше това, някакво тъпо мерене на членове и доказване кой е по-достоен да й завърти главата, ебахти просветлението – явно авторката Стефани Майър има някакви извратени мокри сънища със зоофилски наклонности и ги материализира в книгите си, където говори от името на героинята си за по-голяма достоверност. За щастие, нямам намерение да покварявам и без това малкото ми акъл с прочит на книжния вариант, това вече ще ми дойде в повече… Но поне можеха да се постараят и да направят филма малко по-интересен от поредният вариант по американски на „Езеро от любов”, който май е бил с най-нисък рейтинг от всички предавания – безинтересни персонажи, които се шляят безцелно по екрана, подсмърчащи за изгубена любов, други пък които се борят за отмъщение над падналия боен другар, трети с разни мании за величие и намерения да заемат висш пост в йерархията на вълкодавите и някакви уж върховни кръвопийци наречени Волтури (всъщност си бяха нещо като скатавки и манипулатори, гледащи доста приятелски, но май от тях зависеше съдбата на всички останали под тях в хранителната верига) за които беше важно да изглеждат като емота, натруфени с дантелки, кордели (може и корсети) фьешън прически и прочие атрибути на бароковият период – абсолютна гейщина.

Единоборство между вампири – дървени пози и слабо окосмени гърди

А, там бях свидетел на може би най-малоумната сцена в близките 10 години, която съм имал нещастието да видя на кино – когато „добрите” вампири обещават, че Беличката ще стане една от тях, баш гея решава да се подсигури и започва да се ровичка в съзнанието на Алис (онази телепатката) за да види дали е вярно всичко това и на бялото платно в залата се показа следната картинка: гора осветена от игриви слънчеви лъчи, тук-там връзки свежа, зелена трева, Еди припка като младо планинско козле, облечен доста стилно в една такава широка усмивка разкриваща прекрасни дентални грижи. В кадър идва и Бела облечена в една умопомрачителна светло лилава рокля с разни орнаменти на бродерии по ръкавите и едно деколте, което май беше излишно на фона на хроничната й гръдна плоскост и с неизменната голямаааа усмивка без никакъв помен от овчия поглед и комплексарското излъчване. УжаааасТ – ето тук не се сдържах и се сцепих от смях, това беше и единственият признак на емоция, която имаше такъв спонтанен изблик през трайността на целия филм.

Останалото беше скука с безобразни нива на баналност и напълно лишени от някакъв заряд ситуации и сцени, направени за да развличат малоумната американска аудитория във възрастовия диапазон от 12-16 годишни като не съм сигурен за горната граница. Два часа кино-мъчение – ето това си причиних и направо не знам с какви усилия ще гледам третата част, където май ще има сватба понеже тази част завърши с един емблематичен разговор между Истеричката и Подсветката: Бела: „Искам ти да го направиш” Еди: „Но при едно условие” Бела: „какво е то?” Еди: „Ще бъдем завинаги заедно” Бела: „Само това искам” Еди: „Омъжи се за мен, Бела” и после черен екран под съпровода на ръкопляскания на половината зала и викове „дааа, ураааа” и други от сорта. Аз просто останах без думи… Само си представих сватбата – залата украсена а на масите наредени по списъка: вампир-върколак, вампир-върколак и така…

Бих могъл да коментирам и безцелните лутания на Бела, уж влюбването й в Джейк, напълно излишният sub-plot с участието на Виктория, който се изчерпа с голям маратон в пресечена местност и малко плуване стил подводница, мимолетното появяване на Дакота Фанинг като велика инквизиторка на Волутрите, прилагайки нещо като Круциатус на Еди, но с по-прозаичното име – Болка и още и още тъпни разпръснати в това подобие на филм, което поставено до оригинала е толкова слабо, че първата част си е направо прилична. Сега малко за самите актьори – Кристен Стюарт е на обичайното драматично-истерично-лигаво ниво с нейната запазена марка овчи-телешко-агнешки поглед в различни тоналности и други депресантски елементи спомагащи за по-некадърно представяне на главната героиня. Прелиташе между двамата си обожатели със скоростта на колибри кръжащо около венчелистчета и като че ли се чудеше кой от двамата е по-интересен и разигра вече споменатия любовен триъгълник, но това не спаси филма от провал в моите очи.

Ето тук вече наблюдаваме „овчи поглед” в пълният му блясък, както и мускулатура тийн едишън

Робърт Патисън и неговият герой на вегетариански вампир – нищо ново и тук, пак вяло и безинтересно представяне, гарнирано с някоя сълза и прилив на тъга от време на време по любимата си и толкова. Репликите му бяха отново самото съвършенство по елементарност и еднообразие, а самата игра по-зле и от първата част. За героя на Джейк – освен че показа едно добре гледано във фитнеса тяло (когато си свали тениската половината зала се изпълни с бликнали хормони от подрастващи девойчета и възгласи: „аууу че сладууур, уаааууу, гле’й к’ви плочкиии” и други подобни – щях да си издрайфам пилето с картофи и млечната салата барабар с трите ракии които бях пил преди прожекцията, но в последният момент реших да не хабя алкохолния материал, че поне той ме държеше да изтрая целия филм.

Така че повече не смятам да се фокусирам върху това изтезания за моите сетива и кино възгледи, за обобщение – за мен това беше един напълно излишен и олигофренско направен филм с много плоскодънни идеи, диалози като от книжка с картинки за 3 годишни, плюс абсолютно бездарни превъплъщения от страна на актьорите и някакви компютърно генерирани картинки ей така за цвят…

Пак в традицията на първата част ще дам 3 оценки:

Моята лична оценка е: 1/10 (само заради Алис и заради няколкото моменти на смях)
За онези до 16 год. – вероятно ще се изкефят на такива лични драми – 9/10 (ако и Еди беше се съблякъл гол до кръста щеше да е по-висока)
За онези над 16 – нека сами да преценят…

Автор: Кирил Вълков ака The Grim Reaper

Нацисти. Геноцид. Холокоста. Концлагери. Окупация. Хитлер. Третия Райх. Вдигнати ръце за поздрав: „Heil Hitler!”. Ето тези стилизирани епитети изскочиха в съзнанието ми, когато преглеждах предварителните материали за „Операция Валкирия” и не бях привлечен особено от факта, че може би ще стана свидетел на безкрайни разговори и планиране на атентат, докато не стигна до развръзката. Радвам се, че не бях прав. Филмът се оказа едно напрегнато пътуване и представяне на целите на група опозиционери в името на идеал, който на хартия почти винаги звучи просто перфектно.

От X-men до спретнати офицерски униформи

Преди време случайно попаднах на документален филм озаглавен „Атентатът срещу Фюрера: истината и последиците” (или нещо подобно, понякога паметта ми изневерява) и там беше проследено как се е стигнало до един от по-интересните начини за премахването на Фюрера от военно-политическата сцена и най-вече да се спре войната. И ето преди няколко дена изгледах и филмовата адаптация по въпроса, дело на режисьора Брайън Сингър (X-men), с участието на Том Круз, Бил Наи, Кенет Брана и Том Уилкинсън. Определено се изненадах от кастинга, интригуваща подборка от различни по качество и изпълнения актьори, но много добре паснати като персонажи в историята, която въпреки че беше през погледа на американски режисьор, съдържаше известна доза дълбочина и напрежение, съчетани с добра игра и внимателно подготвени сцени и диалози.  Трудно преглъщам прекалено суховати сценарии, където диалога доминира, а динамичните сцени са сведени до минимум, но тук бях завладян от цялостното развитие на самия сюжет и героите в нея, които я допълваха в един много добър баланс. Заедно с всичките онези вътрешни борби, манипулации, диверсии и прочие съставни части на планиран заговор или конспирация, която се ражда в страна, чийто самопровъзгласил се лидер е един от най-мразените хора в цялата човешка история.

Много спретнат, едноок и амбициозен – Том Круз като немец...

Липсата на по-мащабни батални сцени, бе компенсирана от актьорската игра, от добрия сценарий и постепенното разкриване на героите и техните действия. Сюжета обрисува картината на Германия през периода 1944-45, когато военните успехи са минало, а грохналата стратегическа машина започва бавно да се руши под анемичните усилия на главния щаб на Вермахта и вече помътнелият ум на Хитлер. В тези времена се формира и групата на противниците на този режим и техните идеи за премахването на Фюрера от неговия педестал. Разни хора с разни идеали, комбинация между висши военни и политически фигури, събрани с една цел – възраждането на нова Германия. Осъзнали, че сегашното положение на страната се нуждае от промяна, те организират мрежа от сподвижници и съюзници, които намират сред новопристигналите в щаба. Както се получава с фон Щауфенберг (Том Круз), ветеран от войната полу-инвалид с една отрязана длан и без едно око (само дървеният крак липсваше за да заприлича на пират), който бива въведен в конспирацията и самият заговор от персонажите на Кенет Брана и Бил Наи. Първият се показа като умел стратег, но преждевременно изпратен на фронта, а другият имаше малко скатаващ се облик и леко страхливо излъчване, но накрая захвърли мишата кожа и прие с достойнство предизвикателството.

Изпитателни погледи и стегнати челюсти – ето така трябва да изглеждат военните...

Още от самото начало фон Щауфенберг поема инициативата в свои ръце и ентусиазирано се заема със задачата, като разработва свой собствен план за неутрализирането на военния елит на Германия. И то в самото сърце на врага – в тайната щаб-квартира със звучното име Леговището, където всички по-важни тактически решения се взимат и изпълняват. С дързък план включващ експлозиви и малки изчисления фон Щауфенберг се впуска в едно пътуване, което се оказва лебедовата му песен. Израснал в род на военни и аристократи, той се проявява като умел пълководец и стратег, но най-вече човек, който вижда в реда установен от Фюрера, само безсмислици и ненужни заповеди. Сюжетът гъвкаво върви напред, без да изпада в пространствени обяснения, които само биха разводнили действието и героите – имаше доста стегнато (като немска военна стойка) екранно повествование уповаващо се на достоверност и стил (от страна на актьорите), което лично мен много ме зарадва.

Веселата дружинка на Робин Щауфенберг – прекалено сериозни...

Отдавна не бях гледал филм, който да ме държи с интерес от началото до края, е малко странно ми звучаха не-немско говорящите герои, но онези от масовката си плещеха на швабски и така оправиха усещането са атмосфера. Допадна ми стила на заснемане – нещо като псевдо документална драма проследяваща пътят на една реална личност и нейният отпечатък върху историята. Не зная доколко това на екрана отразяваше истинските събития, но всичко бе поднесено по елегантен и ненатрапчив начин, който успя да ме впечатли.
Том Круз играе своята роля с лекота и макар да не съм положително настроен към сциентолозите (тяхната максима е от рода на „богатите – по-богати, бедните – по-бедни”) трябва да му призная талантът и умението му да се слива с персонажите си. Самият актьорски състав е на високо ниво и въпреки многословието (дългите сцени на диалогова борба) всеки един от тях даде своето за това „Операция Валкирия” да бъде добър филм. Изненадах се от броя атентати срещу Адолф Хитлер – цели 22 и той е успял да оцелее, въпреки упоритите набези към това да се види некролога му разлепен по стените на Райхстага със заглавието „Скръбна вест”. Издръжливо семе.
Но все пак видях и другата страна на германската военна машина от онова време – хора отдадени на цел, благородна и достойна за пример. Не всички немци са били гестаповци, есесовци и членове на младежката организация на Хитлер. Макар и американизирана, тази история е представена по начин, който ми въздейства. Поне ме накара да се замисля над идеята: „А какво би станало, ако бяха успели?”.
А вие, как мислите?

Субективна оценка на автора: 9/10

Автор: Кирил Вълков aka The Grim Reaper